— Да не си полудяла? — Скочих от стола и изтичах в дневната. Защо, по дяволите, бях избрала кабинета на баща си за тъпите си проучвания? Може би трябваше да тичам по-бързо, но все още не можех да повярвам, че си имам работа с нещо различно, а не просто с моята неприятна леля. — Мамо!
Дилия ме сграбчи отново за ръката, пръстите й ме стискаха като железни клещи.
— Тя не може да те чуе.
Извивах се и се гърчех, кожата ми гореше под невероятно силната й хватка.
— Какво общо имаш с това?
— О, не ми казвай, че си толкова глупава. — Дилия ме повлече безцеремонно към вратата. Мислех си, че ще мога да се отскубна от нея, но тялото й беше стегнато и непоклатимо под копринената й розова ризница — пардон — костюм. Сцената ми напомняше на някой от безкрайните епизоди на „Ченгета“, които гледах у баба и в които се обясняваше, че надрусаните хора добиват свръхчовешка сила. — Вече си сглобила пъзела, нали?
И изведнъж, просто ей така, всичко си дойде на мястото. Стаята в къщата на баба, където Дилия за малко не беше умряла. Мокрите стъпки по чаршафите на мама. Ръж, хрътката на феите, който беше в семейството ни още преди да се родя. Всичко беше започнало много, много отдавна.
— Твоят живот. Те са спасили живота ти.
— Не забравяй най-хубавата част — каза Дилия и запя със съвършения си чист глас, който й беше осигурил толкова договори със звукозаписните компании. — Да не мислиш, че този глас е мой?
— Това е гласът на мама, нали? — прошепнах аз.
Тя ме бутна грубо и аз направих крачка напред, за да се облегна на стъклената врата. Много късно обаче видях, че тя вече беше отворена и всъщност Дилия се протягаше към дръжката на външната врата с мрежата. Блъсна ме толкова силно, че усетих как мрежата поддава и се разкъсва под тежестта ми. Строполих се на покритата с тухли площадка и главата ми се удари в земята. Очите ми се замъглиха и изстенах от болка.
— Какво искаш от мен?
Дилия ме погледна отвисоко, изражението на лицето й беше каменно, а очите й искряха.
— Искам просто да те няма.
Затръшна стъклената врата. Чух как ключалката се завъртя, когато я заключи. Изпъшках и бавно приседнах, придърпвайки босите си крака към тялото си. Докато го правех, видях малка метална чинийка, поставена до вратата. Някакви черни пръчици лежаха върху нея и все още димяха. Мащерка! Беше запалила мащерка и после ме беше изхвърлила навън.
Едва успях да помисля: „Шибаната ми леля ме предаде!“, и видях фея с коса в златно и кафяво да крачи с големи стъпки през задния двор. Сигурно поне сто кучета като Ръж се мотаеха в краката й — някои жилести като състезателни хрътки, други огромни като мастифи, но всички с окраска като цвета на козината на Ръж.
Феята не хвърляше сянка, независимо от яркото следобедно слънце и беше трудно да се разгледа добре как изглежда заради високите дървета зад гърба й, с които почти се сливаше. Приближи още малко. Беше мъж. Носеше странни тесни, прилепнали по тялото си дрехи в различни нюанси на зелено и кафяво. Елекът и гамашите му бяха кожени, а ръкавите бяха направени от нещо като велур или мъх. Сухи плитки от трева бяха завързани отстрани на краката му и висяха на хлабави връзки от маншетите на ръкавите му — като украшенията на натруфените костюми от викторианската епоха или като боклуците, накачени по бостанските плашила. Изглеждаше така, сякаш беше направен от самата земя и всеки момент можеше да се върне в нея, но чертите на лицето му бяха също толкова съвършено симетрични като на Луничавия перко и на Елинор и му придаваха неземна красота.
Въртеше глава в различни посоки — все още не ме беше забелязал. Можех да опитам да вляза от предната страна на къщата, но видях, че Дилия беше застанала там — зловещо, мрачно присъствие. Поколебах се за миг, а после се надигнах и се затичах. Докато бягах през двора с изнемощелите си крака, си спомних нещо, което баба ми беше казала: „Кучетата преследват само бягащите котки“. Но вече беше късно да променя решението си.
Пресякох двора ни, стигнах до двора на съседите и тъкмо залъкатуших между теракотените делви, разпръснати из него, когато чух висок протяжен вой. Звукът щеше да бъде ужасяващ дори ако не знаех какво означава — началото на лова. Миг по-късно белите тела се впуснаха в бяг и чух как делвите се пръсват една по една. Вече бях стигнала до ливадата зад къщата на съседите, острите треви се забиваха в голите ми стъпала, а гледката на пътя зад ливадата с точещите се от двете му страни дървета ми вдъхна неподозирани сили.