Слънцето ме изгаряше, докато си проправях път през високата до кръста трева за фураж. Усещах как поне сто кучета следват сянката ми, която се виждаше отдалече, и щяха да ме настигнат всеки момент. Онзи силен вой се разнесе отново, продължителен и висок, приличащ по-скоро на птича песен, отколкото на кучешки гласове, а отдолу се чу мощният и мелодичен лай на глутницата мастифи. Съблякох суичъра си в движение и го хвърлих зад себе си — веднага ми се стори, че затичах по-бързо.
Но хрътките ме настигаха. Нямаше начин да успея да стигна до пътя, да не говорим до пасището. Чувах как множеството бързи лапи събаряха и мачкаха тревата, почти зад гърба ми.
Аз съм по-бърза, помислих си яростно_. Хрътките са бързи, но аз съм по-бърза_.
И наистина бях. Прескочих гъстите храсти в канавката в края на полето и се затичах към пътя от другата страна. Хрътките бяха още зад мен, не върху мен. Не можех да дишам, сърцето ми щеше да изскочи, а коленете ми да се пречупят всеки момент. Стъпалата ми се набиваха силно в асфалта. Хвърлих поглед към пасището отдясно, опитвайки се да открия нещо, което да съвпадне с блестящото видение на Уна за Томас Стихоплетеца. Пред мен беше мястото, където бях намерила Люк в колата му в онзи ден — тук някъде трябваше да бъде.
Погледнах зад гърба си и ми се прииска да не го бях правила — стена от бели кучета изпълваше целия път като надвисваща вълна, а зад тях спокойно вървеше зеленият Ловец с двуцветната коса.
Моля те, бъди тук. Томас Стихоплетецо, бъди тук.
Никой не ми беше обещавал, че нещата щяха да се оправят, ако го откриех в пасището, но трябваше да стане така. Просто трябваше. Защото бях видяла колко близо бе дошла Уна до ключа и не ми се искаше да си представям какво можеха да направят сто кучета с новопридобитата си от слънцестоенето сила.
Задъхвайки се, стигнах до края на пасището. Надявах се, ако не на среща с отвлечен от кралицата на феите безсмъртен бард, поне да намеря някакви парчета бодлива тел, с които да забавя глутницата, но там имаше само обикновена дървена ограда. По дяволите тъпите закони на окръга ни, които забраняваха всякакви телени заграждения — грозни били! Покатерих се по дървените колове — по-бавно, отколкото ми се искаше — и внезапно пред мен се появи лекият наклон на кравешкото пасище, върхът на хълма, който ми беше показала Уна в магическия кръг.
Зад мен хрътките стигнаха оградата и някои от по-леките я преодоляха с един скок. Повторих си мислено отново: Аз съм по-бърза. Ще намеря Томас. Тогава ще съм в безопасност.
Затичах се към хълма, напрягайки до последно мускулите си, а хрътките се впуснаха след мен. Успях само за миг да забележа, че на върха растяха много гъби, струпани в кръг, и в този момент усетих как първите лапи одраскаха крака ми. Това е.
Скочих в средата на кръга от гъби и настана тишина.
Не, не пълна тишина. Сякаш си бях запушила ушите с тапи. Вбесяващият вой на хрътките не беше изчезнал напълно, а просто беше станал по-приглушен и далечен. Погледнах зад себе си, отвъд гъбения кръг, и не видях нищо, освен пустото широко поле, леко наклонено към пътя. Примижах към мястото, където знаех, че трябва да са кучетата, и ми се стори, че забелязах някакви смътни отсенки от светлина и мрак, сякаш зрението ми беше замъглено.
— Леле. Определено знаеш как да направиш впечатление. Тя също има забележителна свита, макар и доста по-непривлекателна в сравнение с теб.
Знаех кого ще видя, преди да се обърна. Също като във видението на Уна Томас Стихоплетеца имаше дълга, свободно пусната къдрава коса и очи, покрити с бръчици от смях. Беше висок и слаб и носеше туника в различни цветове, с копчета от горе до долу, под която се подаваха чифт тесни кожени гамаши. Седеше с кръстосани крака и ме гледаше някак отвисоко. Дългата му следобедна сянка падаше извън кръга от гъби.
Въздъхнах облекчено.
— Ти си тук.
Той ми се усмихна изненадано.
— Разбира се. И ти също си тук.
— Знаеш ли коя съм?
— Диърдри Монахан. Вече всички знаем името ти. — Беше ми трудно да си представя, че този човек може да ми причини нещо лошо. Изговаряше гласните по-отворено, някак по шотландски. — Дори да не познавах лицето ти, способността ти да правиш това… — посочи към почти невидимите хрътки, кръжащи нервно около гъбения кръг — щеше да ми покаже ясно коя си.
Не исках да изглеждам тъпа, като го помоля да ми обясни какво има предвид. Май говореше за това, че кучетата не можеха да преминат кръга. Или пък за самия факт, че бях преследвана от сто свръхестествени твари от техния вид. Май по-вероятно беше второто.