Мисълта беше ужасяваща, преместих я в най-скритите части на съзнанието си — щях да се занимавам с нея по-късно.
— Това означава ли, че и Люк Дилън е бил привлечен от мен по същата причина? Знаеш кой е той, нали?
Очите на Томас гледаха сурово, абсолютно несъвместими с бръчиците от смях покрай тях.
— Наемникът на кралицата? Всички знаят кой е той. И не, той не живее в света на феите, така че не е развален като останалите хора, които обитават Тяхното пространство. Ние живеем сред феите, за да останем безсмъртни, но това си има цена — вземаме и Техните слабости. Люк Дилън не трябва да живее сред Тях, за да остане млад, както правя аз — той не може да остарее. — Лицето му помръкна. — Носят се слухове, че е влюбен в теб.
Преглътнах.
— И че ти също го обичаш. Това е опасна и глупава игра, дете.
— Не съм избирала да става така. — Гласът ми, без да искам прозвуча ледено. — Нито съм избирала да бъда такава — „господарка на детелините“. Това е абсолютно нечестно, ако ме питаш. Не ми е съвсем приятно и че Тя иска да умра и че отвлече най-добрия ми приятел и Люк. И това не е много честно, нали?
Томас полегна на тревата и впери очи в муцуната на едно от кучетата, което се взираше в кръга. Вече се виждаха много по-ясно, отколкото по-рано.
— Не обвинявай мен. Аз съм просто един учен. Вече бях наказан, защото изразих несъгласие с Нея относно някои въпроси, свързани с живота и смъртта. Има причина да седя сред кръг гъби и да си говоря с най-скорошния й неприятел, вместо да я лаская на ушенце.
Обзе ме пълно отчаяние.
— А най-добрият ми приятел? Ще го пусне ли, ако аз умра?
Томас потропа с пръсти по празния въздух над гъбения кръг; чу се звук, сякаш удряше по стъкло. От другата страна хрътките нададоха вой и се изправиха на крака.
— Гайдарят? Той е прекалено добър за този свят, знаеш го, нали? Толкова добър музикант може да привлече нежелано внимание. По-лошо дори от вниманието от страна на феите. Но съм чувал и доста от Тях да споменават, че ще бъде по-добре, ако той е мъртъв.
— Няма да е по-добре, ако е мъртъв — казах рязко аз. Пръстите ми започнаха да треперят. Подсъзнателното усилие да държа кръга затворен за хрътките изцеждаше прекалено бързо силите ми. Не бях сигурна колко дълго още можех да ги спирам.
Лицето на Томас изразяваше искрено съчувствие.
— Съжалявам, дете, но докато има власт, Тя никога няма да позволи да останеш жива. Ти си предизвикателство за самото Й съществуване, а и човешката ти същност ти дава голямо предимство. Една от вас трябва да умре, за да се сложи край.
Гледах го и се опитвах да възприема какво ми казва, обвих коленете си с треперещи ръце, полагайки последно усилие да задържа кръга. Звучеше ми толкова долнопробно — като в стар уестърн: Един от вас трябва да умре. Този град е прекалено малък за двама ви.
Не можех повече да задържам хрътките. Просто не бях достатъчно силна без луната над мен.
— И тъй като си говорим истината — добави искрено Томас, — аз лично предпочитам това да е Тя.
Имах само секунда да осъзная какво ми казва той, преди невидимата стена на кръга да се срути и вълна от хрътки да се изсипе върху нас. Кучетата покриха като с одеяло цялото тяло на Томас и стигнаха до мен.
Ароматът на мащерка направо ме задуши.
Осемнайсет
Не просто самият натиск на хрътките беше кошмарен. Не можех да понасям студената им козина, допираща се до кожата ми, задушаващата миризма на различни треви и детелини, и най-вече — лая на мастифите и крясъците на по-малките скокливи хрътки, които сякаш триумфално се надвикваха: „Нашата плячка, нашата жертва, уловихме те и сега ще те убием!“.
Ловеца се появи сред тях, телата им му правеха път, разделяйки се встрани като вода. Крачеше бавно към мен и възцаряваше тишина сред гигантската какофония. Едвам го чувах как им казва: „Тихо“.
Хрътките млъкнаха веднага. На хълма стана толкова тихо, че чувах свистенето на колите по пътя долу. Можех да извикам за помощ, но какъв смисъл имаше? Дори да погледнеха насам, шофьорите щяха да видят само моята фигура на хълма.
Ловеца спря на крачка от мен. От толкова близо необичайният му вид направо ми взе дъха. Вдлъбнатите му очи бяха бездънни като на ястреб и едва сега забелязах, че златните кичури в косата му бяха наистина златни — всеки кичур беше здраво вплетен сред нормалната му кестенява коса и искреше ярко на слънцето. По врата му имаше странни кафяви белези — като татуировки, само че изглеждаха естествени, като по рождение.