— Диърдри Монахан.
Звукът на гласа му моментално ме запрати сред бездна от спомени: Люк гледа телата на своите братя в рова, а Ловеца го подканва да тръгват. Ловеца притиска Люк към земята с безизразно лице, докато една фея, пееща чудно красива песен, поставя насила гривната окова на рамото му. Люк, издърпан от кладенец от Ловеца, който го поглежда безстрастно и без злоба: „Време е за работа“. Люк свири на флейта, докато Ловеца слуша с наведена глава и затворени очи. Ловеца влачи окървавеното тяло на Люк в една просторна стая, а червената диря, оставаща след тях, води извън вратата.
Томас прошепна в ухото ми:
— С това желязо, което носиш по себе си, само Люк може да те убие. Бъди смела, дете.
Ловецът втренчи поглед в него.
— Томас Стихоплетецо, не говори, ако можеш.
От него се излъчваше време. Беше стар. Когато погледнах към лицето му, изпитах усещането, че се взирам в хиляди години, изминали в преследване. Бях по-уплашена от неговата странност, отколкото от покварената красота на Елинор. Страхувах се да проговоря — сигурно имаше някакъв протокол, който трябваше да спазвам, за да не го обидя.
— Какво искаш от мен, Ловецо? Не съм ли прекалено лесна плячка за теб и за тази огромна глутница? Нима има някакво предизвикателство в този лов?
Странно изражение проблесна за миг в очите му.
— Именно. — Изучаваше ме през спуснатите си клепачи. — Този лов си е чисто прахосване на време.
— Не можеш да я убиеш — обади се Томас. — Защо въобще я преследваш?
— Наредих ти да замълчиш, Стихоплетецо. — Обърна се отново към мен и мълчанието, което се възцари, продължи векове. Най-накрая се протегна към бедрото си и извади дълъг, направен от кост кинжал; дръжката му беше цялата гравирана с животински глави. — Диърдри Монахан, ти можеш да заповядваш на детелините и затова трябва да умреш.
Да. Страшничко, но не чак толкова, че да се просна назад по гръб и да го оставя да забие кинжала си в гърлото ми. Отстъпих крачка назад, спъвайки се в една от хрътките.
— Знам, че не смяташ да ме промушиш с това нещо.
Томас трепна зад гърба ми, без съмнение, представяйки си колко болезнено би било кинжалът да проникне в тялото ми, дори и да не успее да ме убие.
— Махни желязото, което носиш — каза Ловеца. — Надушвам го по теб.
— Като че ли ще го направя — отвърнах аз. — Разкарай се.
Лицето на Ловеца не трепна; аз бях малък заек, опитващ се да избяга от ножа му, и това си беше в реда на нещата. Той пристъпи напред, вдигна бавно кинжала и каза отново:
— Махни желязото.
Хвърлих поглед към края на полето. Следобедът преминаваше във вечер и вече усещах задаващия се мрак над хоризонта, макар още да не можех да го видя. Не беше съвсем близо, но и това ми стигаше. Нещо вътре в мен улови мрака и го остави да попие и да се надигне в цялото ми същество.
Вдигнах ръка и съвсем лесно, сякаш опъвах жица, костеният кинжал полетя във въздуха и падна в дланта ми. Дръжката се удари силно в ръката ми, както и част от острието — то разсече кожата ми като масло и аз трепнах от уплаха; за малко щях да изпусна ножа. Но не можех да си позволя да го изпусна, затова не го направих. Стиснах го здраво и една тънка кървава следа се стече по изящната му повърхност от слонова кост; вдигнах го към Ловеца. Гласът ми трепереше.
— Върни се при Нея и й кажи, че си искам приятеля обратно. И Люк.
Очите на Ловеца бяха вперени право в мен, сякаш можеха да издърпат ножа обратно.
— Няма да оставя плячката си.
— Ще я оставиш — казах аз, държейки ножа уверено с нов пристъп на сила. — Върви при Нея и й предай това, което ти казах. — Протегнах другата си ръка с обърната към него длан и си представих, че е станала гигантска, че притиска гърдите му и го хваща за странните дрехи. Бутнах го назад с тази ръка и с цялата сила, която успях да намеря в този мрак, който още не беше напълно мрак.
Ловеца се запрепъва назад по хълма. Тласнах още малко.
— Върви или ще те смачкам — излъгах аз. Едвам успявах да държа кинжала, а какво оставаше за нещо повече. Използвах цялата сила, която имах, за да притисна гигантската ръка още веднъж към гърдите му с надеждата това да го убеди, че разполагам със силата да изпълня заплахата си.
Той ме изгледа продължително и после вдигна ръка.