— Хрътки, след мен.
Те се впуснаха към него, козината им блестеше на бледата вечерна светлина. Чаках с протегната напред и трепереща ръка най-дългите две минути от живота си, докато глутницата изчезна.
— Отидоха ли се? — прошепнах най-накрая.
Томас кимна невярващо.
— Да.
— Добре — казах аз и припаднах.
В съня си лежах на хълм, заобиколена от гъби, които блещукаха смътно бели на светлината на милионите звезди. Нямаше място на света, което да е по-близо до нощното небе от този хълм, мракът ме обгръщаше отвсякъде и ме поглъщаше в себе си. С всеки дъх, който поемах, нощта ме изпълваше.
В този сън лежах по гръб, вперила поглед в звездите над мен и в тебеширенобялата луна. Знаех, че сънувам, защото докато гледах в луната, можех да видя по повърхността й тръпнещите тела на множество птици, извиващи крила една над друга в странен, неразгадаем пъзел. Имаше нещо толкова красиво и необятно в присъствието им, че ми се искаше да заплача. Дали винаги са извивали така тела на лунната светлина и просто аз ги виждах едва сега?
Мина доста време, преди да осъзная, че не съм сама. Едва когато го чух да въздъхва. Извих глава, за да го погледна.
— Мислех, че си мъртъв.
Люк изглеждаше уморен, по лицето му имаше засъхнала кръв, а в гласа му се чу странен копнеж.
— Страхувам се, че не съм.
Погълнах сълзите си, те спряха на гърлото ми като каменна буца.
— Иска ми се наистина да си тук.
Той приседна до мен и обхвана с топлите си ръце измръзналите ми боси стъпала. Краката ми бяха покрити с кал и напълно изтощени от бягството от хрътките.
— И на мен, любима. Но съм доволен и на съня — много умно от твоя страна да се сетиш за това.
Не си спомнях да съм го направила съзнателно. Просто припаднах в тревата и си пожелах мракът да дойде по-скоро.
Надигнах се с усилие и седнах по-близо до него, търсейки утеха в спомена за начина, по който миришеше. Той ме прегърна и прошепна в ухото ми:
— Не Им позволявай да ти отнемат „тайната“ ми. Тя е всичко, което мога да ти дам.
Звучеше тъжно, главата му беше отпусната на рамото ми в пълно отчаяние, затова му отвърнах съвсем искрено:
— Всичко, което искам от теб, си ти.
Люк въздъхна толкова тежко, та се уплаших, че няма да му остане дъх.
— О, Ди, никога не съм искал толкова силно да бъда свободен, колкото в този момент. Не мислех, че ще боли така.
— Ще дойда да те спася — казах аз.
Той се отдръпна назад, хвана ме за раменете и ме погледна в очите.
— Независимо какво ще кажа по-късно, не забравяй, че никога няма да те нараня. Никога няма да те нараня. — Не знаех дали ми го обещава, или се опитва да убеди себе си.
— Кажи ми какво да направя — помолих го аз.
Люк се намръщи и помислих, че ще ми каже, че не знае. Но той хвана брадичката ми с ръка и я повдигна.
— Имай вяра в себе си.
Не това исках да чуя. Не можех да си вярвам. Всеки път, когато го направех, разменях спомените си с някого, шофирах лудо с кола или губех съзнание и изпадах в безсмислено бленуване. Не знаех какво правя. Бях като малко дете, размахващо пистолет. Струваше ми се, че си играя с невероятно мощно и опасно оръжие. Загледах се зад гърба му в кръжащите на повърхността на луната бели птици и се замислих, че те са символ на това колко много не знам и не разбирам все още.
— Спри — каза той. — Знам какво правиш. Ти си умно момиче, Ди. Най-умното, което съм срещал някога.
— Умът няма нищо общо с това — отвърнах рязко и отдръпнах брадичката си. — Мога да се науча на много неща от книгите или като гледам как някой друг ги прави. Как се предполага да науча каквото и да било за това? Няма книги, в които да прочета как да бъда откачен изрод, опитващ се да оцелее в света на феите, доколкото знам.
— Винаги те ядосвам. — Люк поклати глава — Дори в сънищата ти някак си успявам да го направя.
Погледнах отново към умореното му бледо лице, към светлите му очи, отразяващи светлината на луната, които се взираха в мен. Изглеждаше толкова раним и толкова човешки в този мрак. Потръпнах цялата.
— Страхувам се, че ще се проваля и ще загубя и двама ви.
— Трябва да си вярваш повече. Няма нужда някой друг да ти казва какво да правиш.
А може би имаше нужда. Може би не бях готова за независимостта, която толкова отчаяно исках. Зарових лице в ръцете си, скривайки се от светлината.