Дилия не беше там, но чантата й беше. Хрумна ми гадна идея. За секунди прерових чантата и извадих ключовете от колата й. Стиснах ги, за да не дрънчат, грабнах няколко от малките ябълкови кифлички на мама и изтичах отново навън в нощта. Сърцето ми направо щеше да изскочи от гърдите, не можех да повярвам какво бях направила.
Погледнах назад към къщата, за да съм сигурна, че никой не ме наблюдава, и после влязох в колата на Дилия. Вътре беше пропито с миризмата на парфюма й, който ми беше също толкова неприятен, колкото самата нея. И тогава видях почти празния буркан със сместа на баба, поставен на предната седалка до шофьора.
Кучка. Когато приключа с това, ще разбия колата й.
Пъхнах ключа, за да запаля, и си представих, че едно дебело одеяло покрива плътно колата и я скрива от външния свят.
— Давай, но тихо — прошепнах аз и завъртях ключа. Тихо като шепот двигателят се включи. Хвърлих още един поглед към къщата, за да се убедя, че не са чули нищо, и потеглих.
Нарушавам поне десет различни закона.
Пъхнах една кифличка в устата си, за да си дам малко смелост.
След като се отдалечих достатъчно от вкъщи, запалих фаровете и подкарах колата към училището. Дилия беше оставила един от своите албуми в сидиплейъра, затова пуснах радиото и въртях, докато попаднах на някаква рок станция. Имах нужда от тежки баси и режещи китари, имах нужда от енергия и кураж. Захапах още една кифличка и се почувствах по-добре — не бях осъзнала колко гладна съм била. Сега трябваше да подредя приоритетите си. Ако махнех риска от опитите за убийство от страна на свръхестествените същества, това си беше проблем като всеки друг, с който се бях сблъсквала: суперсложен училищен проект, мелодия, която не успявах да науча, музикална техника, която се опъваше на пръстите ми. Винаги бях решавала тези проблеми, като ги разделях на малки парченца и се справях с всяко едно поотделно.
Добре. Значи ясно е, че ще трябва да се изправя срещу Кралицата. Какво знаех за нея? Нищо, освен че едновременно прилича на мен и на феите, защото е живяла много дълго време сред тях. Което означаваше, че всякаква надежда да разчитам на емоциите й е излишна. Може би имаше шанс да се обърна към човешката й природа, ако такава въобще й е останала. Сякаш знаех как да го направя. Натъпках друга кифличка в устата си.
Докато отбивах в пряката, която водеше към празния училищен паркинг, изведнъж видях огън, който се издигаше нависоко и свободно под една от уличните лампи. Под трептящата оранжева светлина огромно черно животно виеше и се въртеше бясно, а високи мъже с рога и извити като камшици тела го измъчваха, като хващаха с голи ръце искрящи живи въглени и ги хвърляха към муцуната му от всички страни. Почти можех да усетя колко тънък е в този момент воалът между моя свят и света на феите — мислено си представях как се разкъсва, крехък и тънък като най-фината хартия.
Намалих. Цялото глупаво нещо ставаше пред очите ми. Трябваше някак да мина оттам и да успея да стигна до училището. Отправих мълчалива молба към небесата: Аз съм идиот. Моля ви, не ме оставяйте да умра заради това кравеподобно черно нещо.
Подскочих. Искрящ въглен се разби в предното стъкло на колата, прогаряйки черно петно на капака, преди да изгасне. Тъкмо щях да изругая, когато се сетих, че това е колата на Дилия. Мъжете-камшици се изсмяха, преди да се върнат към заниманието си; сигурно си мислеха, че са си направили шега с някой обикновен смъртен, който не може да ги види.
Грабнах буркана от предната седалка, отворих вратата и излязох насреща им. Аз съм смела. Спомних си една случка от времето, когато бях на тринайсет години или някъде там — едно от съседските момчета беше намерило ранена птичка, посипваше я с пръст и я гледаше как се мъчи. Спрях само за миг, докато се опитвах да се сетя какво да му кажа, за да престане, смутена от страха си и от неговата жестокост. Тогава Джеймс застана до мен и каза на момчето: „Смяташ ли, че това е най-добрият начин да прекараш безспорно жалкия си живот?“.
Споменът като че ли ми вдъхна сила и заех моята типична поза на Ледена кралица. Гласът ми излъчваше презрение.
— Добре ли си прекарвате слънцестоенето?
Главите на мъжете-камшици се обърнаха към мен. Извитите им тела бяха черни като катран и като че ли поглъщаха светлината на огъня, вместо да я отразяват. Гигантският бик, от друга страна, беше бледокафеникав под пепелта, която покриваше тялото му, а във влажните му очи видях ужас и бяс.