— Господарката на детелините — изсъска единият от тях. Гласът беше същият, който бях чувала да говори на Люк — много гласове, смесени в един. — Това е Господарката на детелините.
— Да, аз съм — съгласих се, като все още стоях до колата. Бях изплашена до смърт, но запазвах съвършено спокоен вид. — Мисля, че има по-приятни неща, с които бихте могли да си поиграете в тази толкова специална нощ.
Един от мъжете се обърна към мен, устата му се изви в нещо като усмивка. С погнуса забелязах, че няма очи под веждите си — само празни цепнатини с гладка кожа сред сенките. Другите изглеждаха също като него, без очи.
— Казваш истината, Господарке на детелините. Мога да кажа, че нещо е истина, когато го чуя. Можем ли да си поиграем с теб в тази нощ на нощите?
— Вървете по дяволите.
В мига, в който го казах, си помислих, че е малко излишно, защото те вече изглеждаха като дяволи и сигурно идваха оттам. Но мъжът отвърна с грапав глас, в който се чуваше шепот, наслоен от хиляди години:
— Адът е за тези, които имат души.
Друг от мъжете, също толкова висок и с прекалено много шипове по гръбнака, се обади:
— Ела при нашия огън и ни кажи какво искаш от нас. Да направим сделка: тялото на tarbh uisge20 — посочи с ръка към масивния кафеникав бик — за твоето?
Отворих капака на буркана.
— Имам по-добра идея. Какво ще кажете да пуснете бика да си върви и да спрете със забавленията за тази нощ?
Мъжът, който предложи да си „поиграят“ с мен, се приближи; походката му беше някак сбъркана и ме накара да потръпна от отвращение.
— Това не ми звучи като истина, Господарке на детелините.
Загребах пълна шепа със зелената каша от буркана, като се опитвах да не мисля колко гадна е на допир (все едно си пъхаш ръката в прясно кучешко изпражнение), и я метнах в лицето на феята.
В първите няколко секунди не стана нищо и аз си помислих: „Бабо, ти ме предаде!“. Но след това той започна да се задъхва. Дишаше и издишаше тежко, докато накрая просто падна на земята и спря да диша въобще.
Мислех, че ще се почувствам зле, но изпитах само облекчение.
Вдигнах буркана към другите.
— Не е останало много, но ще има достатъчно за всекиго от вас. Пуснете го.
Единият от тях изсъска:
— Не мисля, че искаш да видиш tarbh uisge свободен. Ще те завлече към водата и твоят мехлем няма да ти помогне там.
Погледнах към широко отворените очи на бика, докато масивното му тяло продължаваше да трепери, осветено и от кладата, и от зелено-сивата светлина на уличната лампа над него. Той не принадлежеше на този свят — беше останка от друго време и друго място и виждах как страхът от настоящето прозира от всяка негова пора.
— Не ме е страх от него. — Пристъпих напред, насилвайки се да прекрача тялото на онзи, когото убих, макар че част от мен си представяше как той се надига и ме сграбчва за краката. — Махайте се оттук.
С гневно жужене, като вбесени пчели, мъжете камшици започнаха да отстъпват назад към огъня, позата им издаваше страхопочитание. Те влязоха право в огъня и телата им пламнаха веднага; можех да реша, че са умрели, ако не виждах очертанията на безоките им лица във въглените и в дърветата на кладата.
Бикът сведе глава и тупна с копито по земята, очите му бяха огромни и ме гледаха напълно разумно. Нещо в него беше толкова древно и чисто, че закопнях по това недостижимо минало, което никога нямаше да позная.
Поклоних му се леко.
— Добре дошъл.
Той разду червените си ноздри към мен и изчезна в нощта. Побиха ме тръпки. Усещах как феите кръжаха около мен. Трябваше да се върна в началото, преди да е станало прекалено късно.
Пета част
Двайсет
Вратите на гимназията бяха заключени, но с луната зад гърба ми това не ме притесняваше. Отне ми само секунда, за да отключа мислено вратата и после да я заключа внимателно зад гърба си. Коридорите бяха осветени съвсем слабо в синьо-зелено от флуоресцентните лампи, а прозорците на класните стаи се очертаваха като черни квадрати на стените. Познатата миризма на стотици ученици и книги и на храна от стола накара стомаха ми да се свие от притеснение. Сякаш никога не бях напускала това място. Беше ми нужно малко време, за да се успокоя и да си припомня колко силна съм вече.
20
Tarbh uisge — „воден бик“ на келтски език; едно от най-митичните същества, познато предимно в Шотландия. — Б.пр.
21
„Ned of the Hill“ („Eamonn an Chnoic“) — традиционна ирландска песен; бавна тъжна балада. Много съвременни музиканти записват нейни версии — например „The Pouges“. — Б.пр.