Рудолфо кимна.
— Как?
Металният човек почука по главата си.
— Сложно е, милорд. И сам не го разбирам напълно. Андрофрансините пишат метални текстове, те определят нашите спомени, действия и възможности. — Исаак сви рамене.
Рудолфо се колебаеше между три различни чифта меки чехли.
— Продължавай.
Металният човек въздъхна.
— Няма много повече. Заведох, преведох и копирах липсващия текст. Отне ми три дена и три нощи, за да свърша работата и да я проверя отново. Накрая се върнах при брат Чарлс да изтрие паметта ми.
Рудолфо се присети внезапно и вдигна ръка, без да е сигурен защо е толкова учтив с механичния.
— Винаги ли ти трият паметта след работа?
— Рядко. Само когато става въпрос за опасни и важни неща, милорд.
— Припомни ми по-късно да се върнем пак на този въпрос. Продължавай. Нямам много време.
— Оставих пергамента в сейфа, излязох от стаята с каталога и видях как сивият гвардеец заключи след мен. Върнах се при брат Чарлс, но кабинетът му бе заключен. Изчаках. — Металният човек изсвири и изтрака.
Рудолфо си избра меч с украсена ножница и го затъкна в пояса си.
— И?
Металният човек се разтресе. От ауспуха му излезе пара. Превъртя очи и започна да скимти силно.
— И? — попита Рудолфо с по-остър глас.
— За момент ми причерня, милорд. Когато се опомних, стоях в центъра на града и крещях думите от „Седемте какофонични смърти“ към небето. Всичките думи. Опитах да спра. — Той подсмръкна и металното му тяло се разтресе. — Не можех да спра. Опитвах, но не можех.
Рудолфо усети мъката на механичния и стомахът му се сви. Спря се на входа на шатрата. Трябваше да тръгва, но не знаеше какво да каже.
— Накрая обърнах гласовия си протокол — продължи металният човек. — Но беше късно. Дойдоха чудовищата на смъртта. Паяците на чумата. От серните облаци заваля огън. Всичките Седем смърти. — Той подсмръкна отново.
Рудолфо поглади брадата си.
— Защо мислиш, че се е случило?
Металният човек вдигна поглед и поклати глава.
— Не знам, милорд. Някаква неизправност.
— Или злодеяние. — Рудолфо плесна с ръце и Грегорик се появи от нощта. — Искам Исаак да бъде под охрана постоянно. Никой, освен мен, да не говори с него. Ясно ли е?
Грегорик кимна.
— Разбрано, генерале.
Рудолфо се обърна към металния човек.
— Ти разбра ли?
— Да, милорд.
Рудолфо се надвеси над него и заговори тихо в ухото му.
— Бъди смел. Възможно е да си просто оръдие в ръцете на друг злодей.
Цитатът от Уимската библия го изненада.
— „Дори плугът изпитва любов към разораната земя; дори мечът тъжи за пролятата кръв.“
Рудолфо погали леко полираното рамо.
— Ще продължим, когато се върна.
Навън небето посивяваше с наближаващото утро. Рудолфо усещаше умората зад очите си и по върховете на пръстите. Беше дремал по малко, но не бе спал напълно от четири дена, когато съобщението призова Скитащата армия на югозапад. След вечерята. Щеше да спи тогава.
Очите му се стрелнаха към руините на града, оцветени в лилаво от наближаващата зора.
— Богове! — прошепна той. — Какво неочаквано оръжие.
>> Джин Ли Там
Джин Ли Там скри откраднатата магическа торбичка в шатрата си. Докато се надигаше, чу учтиво покашляне зад себе си и се завъртя.
Беше младият лейтенант, онзи, който й бе довел кон, докато пътуваха.
Тя се изправи.
— Да?
— Лорд Сетберт ви уведомява, че Рудолфо и антуражът му ще пристигнат до час. Надзорникът ви очаква на тържествената трапеза.
Джин Ли Там кимна.
— Благодаря. Ще бъда там.
Лейтенантът се размърда неловко. Искаше да пита още нещо, но се колебаеше.
— Влезте, лейтенант. — Тя го огледа. Беше около двайсетгодишен и личеше, че е син на някой ентролузиански дребен благородник, който няма търпение да остави следата си по света. Пристъпи към него, но не много близо, за да не го притесни с височината си. За момента искаше да спечели доверието му. — Искате да кажете нещо ли?
Очите му пробягаха из помещението, а ръцете му замачкаха шапката.
— Имам въпрос. — Започна колебливо, но после заговори бързо. — Но не съм сигурен дали искам да знам отговора.
— Може и да не ви отговоря — подхвърли тя. — Питайте все пак.