— Ще го екстрадирам за процеса. Но ти ще ми дадеш папа, щом не искаш да останеш на този пост.
Петронус се усмихна и поклати глава.
— Ще ти дам това, от което се нуждаеш, но не мога да ти гарантирам папа. — Рудолфо понечи да възрази, но старецът го спря. — Почитането на родството не трябва да се бърка с обречената на миналото мечта.
Кралят наклони глава, несигурен, че е чул правилно.
— Обречената на миналото мечта ли?
— Светът на П'Андро Уим, на Ксум И'Зир и Епохата на смеещата се лудост не е като днешния, нито пък ще бъде като утрешния. В ранните дни, преди да се напише Уимската библия, преди андрофрансините да изберат име на ордена си и да облекат раса, преди да построят града на познанието в центъра на света, те са вършели работата си просто защото е имало нужда от нея. — Петронус завъртя празната си чаша към светлината на свещта. — Основата на андрофрансинското познание се гради на израза, че промяната е пътят на живота, но ние продължаваме да мечтаем за миналото, вместо за бъдещето, или още по-добре — за настоящето.
Рудолфо въздъхна. Усещаше истината в думите на стареца.
— Обичаме миналото, защото ни е познато. Независимо дали е светло, или тъмно.
— Да — каза Петронус. — И понякога опитваме да оформим бъдещето според образите от миналото. Така опорочаваме и него, и настоящето.
Думите го поразиха и Рудолфо разбра поне отчасти стратегията на Петронус.
— Чувствал си, че андрофрансините не се нуждаят от папа. Затова си се махнал.
Старецът махна с ръка.
— Не беше само заради това. Опознах и душата си. Ако бях продължил, каквото и да сторех, щеше да е лъжа.
Рудолфо се наведе напред.
— Как разбра? Какво те доведе до това познание?
Петронус сви рамене и се засмя на глас.
— Целият ми живот води към това познание. Не е само едно нещо. Просто една сутрин се събудих и знаех. — Той чукна лулата си. — Скоро сам ще разбереш.
Рудолфо повдигна вежди.
— Защо го казваш?
Старецът се усмихна.
— Животът ти се промени, Рудолфо. Скитащата армия ще престане да скита, а съгледвачите ще обикалят без своя крал. Ще живееш в една къща, с една жена. И скоро твоята библиотека ще стане център на света. Този град ще се развие и ще надрасне миналото си, както ти надмогна своето. Като сложиш и децата… евентуалния наследник. Знам, че си наясно с тези неща. Знам, че мислиш за тях.
Защитата на Рудолфо се пропука и той изля мислите си с тих глас.
— Ами ако животът ми се превърне в лъжа?
— А ако се превърне в истина?
Петронус се изправи.
Рудолфо се отърси от внезапните си колебания и също се надигна.
— Ще преместиш ли Сетберт от Площада на мъчителите в обикновена килия?
— Ще дам заповед.
— Ще го посетя утре. — Петронус тръгна към стълбите, но спря и се обърна. — Ще го съдим в края на съвета на епископите.
Рудолфо кимна.
— Съгласен съм.
Петронус спря отново в края на стълбището.
— Сещаш ли се какво каза за Неб? Че ще стане чудесен капитан?
Рудолфо кимна. Момчето беше интелигентно и способно, силен лидер, който влияеше на другите, без да го осъзнава. Острие, което можеше да се изкове във великолепно стратегическо оръжие.
— Да. Той е истинска находка за ордена.
Изражението на Петронус помръкна.
— Запомни тези си думи.
Кралят не каза нищо. Разтърси го друга мисъл, която продължи да го човърка. Той присви очи, но Петронус не показа да го е забелязал.
— Приятни сънища — пожела папата и тръгна към имението.
— Благодаря. — Рудолфо знаеше, че сънищата няма да са приятни. Имаше лошо предчувствие за предстоящия съвет, а в центъра му стоеше човек със стратегия, която все още не възприемаше напълно.
>> Неб
Неб се чувстваше все повече у дома си в Деветте гори. Работата му допадаше, а горяните бяха смайващи. Пък и северните блата бяха само отвъд Прерийното море.
Дните минаваха и той наблюдаваше как малкият градец се препълва. Последният голям керван бе пристигнал от летния папски дворец тази сутрин и на поляната, определена за съвета, се издигаха нови шатри.
Само това е останало, помисли си той при вида на мъжете в черни раса сред пъстроцветно облечените горяни. Сепна се, като си спомни, че толкова черни раса на едно място нямаше да му направят никакво впечатление едно време. На няколко пъти повдигаше въпроса за попълване на редовете пред Петронус, но папата не предприе нищо. В началото си мислеше, че това се дължи на многото натрупана работа и неминуемото изтощение. Все пак старецът почти не спеше и по цели дни и нощи се занимаваше с документите в кабинета си.