Петронус продължи да размества документите на бюрото си, Неб мълчаливо гледаше сгънатата бележка в ръцете си. Искаше да я разкъса, да хвърли парчетата по стареца, да изкрещи, че няма да бъде отхвърлен така лесно. Искаше да се хвърли в краката му и да го помоли. Да научи за какво наистина става дума. Виждаше, че над душата на човека, който го бе спасил от лудостта в ранните дни след опустошението, тегне нещо мрачно — ужасяващо мрачно.
Не. Не Петронус го бе спасил, а надеждата.
Старецът продължи да рови из документите, но не каза нищо повече.
Защото между тях не бяха останали повече думи.
Накрая Неб стана и излезе, затича към гората. Докато газеше из тревата и боровите иглички, осъзна, че сънищата му отново се бяха сбъднали.
— Ще се изправиш и ще го провъзгласиш за папа в Градината за коронации — му бе казал брат Хебда в първия сън. — А той ще разбие сърцето ти.
Потресен, Неб заплака в гората, която вече не чувстваше като дом.
>> Влад Ли Там
Влад Ли Там не понасяше да носи вълна през лятото и се чудеше как останалите го правят. Археоложкото расо дращеше кожата му, особено след тридневната езда.
Железният кораб го бе оставил, заедно със скромния му антураж, на един пуст бряг в залива Калдус. Остатъкът от армадата беше напред и щеше да го чака до Шепнещите острови в края на Познатите земи.
Мислеше да не се занимава повече. Смяташе да изпрати децата си на тази последна мисия, но в крайна сметка не устоя, въпреки заплахата на Рудолфо. Беше свикнал да доставя лично най-важните съобщения и се озова в Деветте гори за пръв път след онази нощ преди толкова години, когато бе чул последните думи на седмия си син.
Горянските съгледвачи ги разпитаха накратко откъде идват. Един андрофрансин, работещ на малко писалище под навес, записа имената и длъжностите им в ордена. След това ги упъти към полето с шатрите извън града.
Докато синовете му опъваха палатките, Влад се размотаваше покрай облечените в раса хора и слухтеше за полезна информация.
После напусна андрофрансинския лагер и премина през ниския мост, водещ към града. Движеше се заедно с останалите, посещаваше стратегическите места, които му трябваха. Накрая стигна до Площада на мъчителите и ниската каменна постройка, която служеше за затвор. Единственото място, на което не можеше да проникне лично, нито богатството можеше да му купи влияние. Влад спря и се ослуша за писъци, но не чу нищо. Е, очакваше се Сетберт да е затворен в килия. Беше нормално Петронус да настои за това, тъй като не желаеше да легитимира това уимско отклонение с рязането и дрането в името на изкуплението.
Стражите бяха неподкупни, за разлика от готвачите. А те можеха да предадат съвсем лесно съобщението. Дълъг косъм от сестрата на Сетберт, привързан към бутчето на дивата кокошка, от която се състоеше последното му ядене. Щяха да я сервират цяла, според предпочитанията му. И още един косъм — по-къс и взет от племенника му Ерлунд, внимателно завързан около клюна. Още заплахи към вече дългия списък.
Естествено, Влад Ли Там не възнамеряваше да избива семейството на Сетберт. Всичките му деца, освен малцината, които го придружаваха на север, и дъщеря му, която отказваше да говори с него, се бяха натоварили на железните кораби заедно с колкото се може повече от покъщнината.
Но заплахата щеше да е ясна, а понякога една заплаха бе достатъчна да премести течението на реката. Влад Ли Там беше сигурен, че Сетберт ще схване намека и ще замълчи. Това щеше да позволи на стария му приятел да изпълни задачата, за която бе създаден.
Влад Ли Там се усмихна и продължи да се разхожда из града. Спря отново пред портите на седмото имение и разучи вратите и прозорците, сравнявайки ги с чертежите, които бе запомнил много отдавна.
Имаше съобщения и за имението, които също щеше да достави лично.
Но чак като свършеше с преместването на реката.
> 31.
>> Рудолфо
Петронус, крал на Уиндвир и Свещен взор на андрофрансинския орден, възобнови заседанието с вдигане на ръце.
Гласовете в павилиона секнаха. Рудолфо стоеше встрани от другите, не само като домакин, а и защото искаше да вижда по-добре.
Първите два дена съветът се занимаваше с организационни въпроси. Първо, Петронус се подложи на проверка и получи потвърждение от поне дузина побелели андрофрансини, че наистина е този, за когото се представя. След като с това се приключи, започнаха да обсъждат всичко — от състоянието на владенията до изграждането и управлението на библиотеката.