>> Рудолфо
Рудолфо настигна Петронус по пътя за залива Калдус на следващата вечер. Беше прекарал голяма част от нощта и деня да успокоява стреснатите си гости. Когато научи, че старецът се е измъкнал от града, поръча да му доведат най-бързия жребец. Освободи съгледвачите и Едрик не възрази, щом видя гнева в очите му.
Пришпорваше коня здраво, яздеше ниско приведен и усещаше как вятърът развява наметалото и косата му. Вдъхваше миризмите на гората, на животното и на равнините отпред.
Забеляза Петронус и стария му кон на две левги в прерията, напипа с ръка тесния си меч и препусна напред. Настигна стареца и завъртя жребеца си. След това извади меча и го насочи към него.
Петронус вдигна глава и Рудолфо свали острието, като видя отчаянието му. Кървясалите очи му напомниха за червеното небе над пушещите руини и почернелите кости на Уиндвир.
Старецът не проговори.
Рудолфо приближи жребеца си, за да зададе въпроса, макар да знаеше отговора.
— Защо?
— Направих каквото трябваше. — Петронус стисна зъби. — Ако не бях го сторил, всичко останало щеше да е лъжа.
— Всички правим каквото трябва. — Рудолфо прибра меча, а гневът му се уталожи. — Кога го осъзна? Кога реши да постъпиш така?
Петронус въздъхна.
— Може би когато видях колоната от дим. Или пък, когато видях полето от кости и пепел.
Рудолфо се замисли и кимна бавно, търсейки точните думи. Когато не можа да ги открие, пришпори коня си и препусна напред, като остави стареца сам със сълзите му.
Рудолфо препуска из равнината, докато луната не се вдигна и топлата нощ не се осея със звезди. Всичко останало изчезна и остана само фалшивото чувство за свобода. Той му се наслади, защото знаеше, че скоро ще отмине. Галопираше в мрака, усещаше коня под себе си, тропота на подковите и свистенето на дъха му. Бяха само той и конят, насред обширната прерия, без Ли Там, без библиотека, без андрофрансини, без сватби и наследници. Знаеше, че това е лъжа, но я почете, докато не видя гората отдясно. Забави и обърна към дърветата, а по някое време се смъкна от седлото и поведе животното обратно към истинските неща.
Тръгна по непознати пътеки и се замисли за живота си. За дните преди падането на Уиндвир и за следващите. Как спеше в каруцата с припаси, защото я предпочиташе пред леглото. За дните, прекарани на седлото, а не в кабинета. За неизброимите жени в леглото му и за единствената, която знаеше, че трябва да има.
„Животът ми се промени!“ Осъзна, че това нямаше да се случи, ако не го желаеше. Беше избрал да възстанови библиотеката и да запази нещо добро за света — философията, изкуството, историята, поезията и песните. Беше избрал да се съюзи с Джин Ли Там, красива и възхитителна жена, която уважаваше и щеше да обикне един ден. Двамата щяха да създадат живот, който, ако зависеше от него, също щеше да е красив и възхитителен. И той щеше да наследи светлината и да й бъде пастир, също като баща си.
Рудолфо мислеше за тези неща, както и за стареца, който пътуваше към крайбрежието, напоявайки бялата си брада със сълзи. За приятеля си Исаак, който куцаше и продължаваше да носи расо. За младежа Неб, който се бе изправил, когато Петронус поиска някой да убие в името на светлината. За Влад Ли Там и неговата клада, изгаряща архива на фамилията му.
„Опустошението на Уиндвир достигна до всички ни.“
Вече нямаше значение защо. Важното бе да не се случи отново. И Рудолфо виждаше ясно своята роля, виждаше и как риданието може да се превърне в химн.
Непознатите пътеки го изведоха на пътя. Той го прекоси, и продължи да крачи в покрайнините на гората, макар да виждаше светлините на спящия град. Приближи се към хълма на библиотеката от юг.
Щеше да остави коня в конюшнята. Щеше да влезе в имението. Да отиде в спалнята на Джин Ли Там и да й прошепне в утрото мечтата за бъдещето, която можеха да споделят. Щеше да нареди да премахнат Площада на мъченията и да го остави в миналото, за да могат синът му Иаков и неговият приятел Исаак да съградят нещо по-добро. Но първо искаше да види малкото, с което бе започнал.
Чу тихи гласове, бръмчене и шептящ звук, който не можа да определи. Остави коня и пристъпи тихо напред като един от съгледвачите си, отмествайки растителността, която му пречеше.
Шатрата на книжниците беше пред него, платнищата й бяха дръпнати, за да влиза нощният въздух. Тихите гласове бяха на малцината помагачи, които ходеха от маса на маса и подаваха хартия и подострени пера. Металните хора продължаваха да работят, телата им бръмчаха, а очите им отразяваха светлината на лампите.