Рудолфо се усмихна.
Но когато се обърна на юг, усмивката му изчезна. Дръпна юздите и се намръщи срещу слънцето. Горянските съгледвачи последваха примера му. Конете забавиха и спряха, след което започнаха да подскачат на място.
— Богове! — възкликна Грегорик. — Какво може да причини подобно нещо?
Огромен стълб от черен пушек се издигаше към небето на югозапад от тях, над далечните горски очертания, които бележеха границата на владенията на Рудолфо.
Кралят се втренчи и стомахът му се сви. Размерът на облака го смая, беше невъзможен. Той примигна и опита да прочисти съзнанието си. Пресметна набързо разстоянието и посоката, като се ориентира по слънцето и няколкото звезди, които се виждаха денем.
— Уиндвир! — каза той, без да осъзнава, че е проговорил.
Грегорик кимна.
— Да, генерале. Но какво може да причини подобно нещо?
Рудолфо отклони поглед и се обърна към капитана си. С Грегорик се знаеха още от деца. Беше го направил най-младия капитан на съгледвачите, още петнайсетгодишен, когато Рудолфо беше само на дванайсет. Двамата бяха преживели доста, но досега не го бе виждал толкова пребледнял.
— Скоро ще разберем — каза Рудолфо и подсвирна на най-близките мъже. — Пратете ездачи до всеки дом и съберете Скитащата армия. Имаме родство с Уиндвир и техните птици сигурно вече са излетели. Ще се съберем в западните степи след един ден, а след три ще сме в Уиндвир.
— Да омагьосваме ли съгледвачите, генерале?
Рудолфо поглади брадата си.
— Не мисля. — Помълча малко и добави: — Но нека са готови.
Грегорик кимна и започна да крещи заповеди.
Деветимата ездачи потеглиха, а Рудолфо се смъкна от седлото и погледна към тъмния стълб. Колоната от пушек беше широка като град и изчезваше в небесата.
Рудолфо, владетел на Деветте горски дома, генерал на Скитащата армия, усети как любопитството и страхът изпращат смесена тръпка по гръбнака му.
— Ами ако не е там, когато пристигнем? — промърмори под нос.
Знаеше — въпреки нежеланието си, — че градът няма да го има, и заради това светът е променен.
>> Петронус
Петронус натъкми последната мрежа и я прибра на носа на лодката си. Поредният тих ден във водата без почти никакъв улов, но той бе доволен и на толкова.
Щеше да вечеря с другите в кръчмата, да пийне повече и накрая да се отдаде на мръсните стихчета, които го бяха прославили по цялото крайбрежие на залива Калдус. Петронус нямаше нищо против тази известност. Хората извън малкото село нямаха представа, че под повърхността й се крие съвсем друга слава.
Петронус рибарят бе живял друг живот, преди да се върне към мрежите и лодката. Преди бе живял в лъжа, която понякога изглеждаше по-истинска и от детската любов. Но въпреки това бе лъжа и го изяждаше отвътре, докато не се опълчи окончателно преди трийсет и три години.
Те се навършваха следващата седмица, осъзна той и се усмихна. Вече изкарваше месеци, без да се замисли за миналото. Едно време не беше така. Но всяка година, около месец преди годишнината от внезапното му и изобретателно заминаване, спомените за Уиндвир, Великата библиотека и ордена се връщаха и го оплитаха като чайка в мрежа.
Слънчевите лъчи бягаха по водата и вълните хвърляха сребристи отблясъци по корпусите на големите и малките кораби. Над него се простираше ясно синьо небе, а гладните чайки надаваха писъци и се стрелкаха към малките рибки, които се осмеляваха да плуват близо до повърхността.
Една от тези птици — кралски рибар — привлече вниманието му и той я проследи как се гмурка. Птицата се измъкна от водата, сви крила и започна да планира, носена от високия вятър, който Петронус не можеше да види и да усети.
„И мен ме понесе такъв вятър едно време.“ При тази мисъл птицата трепна внезапно, сякаш поривът се бе усилил.
Петронус зърна извисяващия се облак на северозападния хоризонт.
Нямаше нужда от математика, за да пресмята разстоянието. Още от първия миг знаеше какво точно е това и какво означава.
Уиндвир.
Той се отпусна зашеметено на колене, а очите му не изпуснаха нито за миг кулата от дим, която се издигаше на северозапад от залива Калдус. Беше достатъчно близо и виждаше тлеещите въглени, които се извиваха към небето.
— О, чеда мои — прошепна Петронус, цитирайки Първото евангелие на П'Андро Уим, — какво сторихте, че заслужихте гнева на небесата?
>> Джин Ли Там