— Прав бяхте, милорд. Ентролузиански съгледвачи. Омагьосани.
— Видяха ли това, което трябваше?
Грегорик кимна.
— И се оттеглиха бързо, когато обявих тревога.
— Много добре. Това ще им даде причина да се върнат бързо в лагера си. А нашите съгледвачи?
— Също са омагьосани и ги следват.
Омагьосаните съгледвачи бяха почти невъзможни за забелязване, ако не ги очакваха. Но Рудолфо ги очакваше. Бяха дошли. Бяха видели Исаак. Бяха си тръгнали. И петима от най-добрите и смели горяни ги следваха.
— Много добре. Искам да ми доложат лично.
— Да, милорд.
Рудолфо се обърна и влезе в шатрата. Очите на металния човек сияеха леко в мрака.
— Исаак, добре ли си?
Металният човек избръмча и се раздвижи. Очите му замигаха бързо.
— Да, милорд.
Рудолфо се приближи до него и приклекна.
— Не вярвам, че ти си отговорен за гибелта на Уиндвир.
— Намекнахте за нещо такова. Но аз знам какво помня.
Рудолфо се замисли за миг.
— Това, което не помниш, може да се окаже по-важно. Липсващото време между посещението при брат Чарлс и появата ти на площада, преди да изречеш заклинанието на Ксум И'Зир. — Той погледна към меча си. Светлината от очите на Исаак хвърляше проблясъци по излъсканото острие. — Не мисля, че е било повреда. Сетберт, надзорникът на ентролузианските градове-държави има човек, който знае как се пишат вашите метални свитъци. Дори си има собствен метален човек.
— Не разбирам. Андрофрансините и Сивата гвардия са особено внимателни…
— Стражите може да се подкупят. Вратите да останат отворени. Ключовете да изчезнат. — Рудолфо потупа металното коляно. — Ти си истинско чудо, приятелю, но подозирам, че не разбираш човешкия капацитет за добро и зло.
— Чел съм за това — въздъхна металният човек. — Но вие сте прав, не го разбирам.
— Надявам се никога да не го разбереш. Имам и други въпроси към теб.
— Ще отговарям искрено, милорд.
Рудолфо кимна.
— Добре. Как се повреди?
Металните клепачи на Исаак трепнаха изненадано.
— Вашите хора ме нападнаха, милорд. Мислех, че го знаете.
— Моите хора те откриха в един кратер и те доведоха веднага при мен.
— Не, преди това.
Рудолфо поглади брадата си.
— Разкажи ми повече.
— Огньовете стихнаха, светкавиците престанаха и аз се върнах в библиотеката, за да може брат Чарлс или някой друг да ме унищожи за престъплението ми. Но бяха останали само пепел и овъглени камъни. Почнах да викам за помощ и вашите хора се появиха с мрежи и вериги. Опитах да се измъкна и те ме нападнаха. Паднах в кратера. После дойдоха другите и ме доведоха при вас.
Рудолфо се усмихна мрачно.
— Чудех се. Сега знам повече. До сутринта ще науча всичко.
Исаак вдигна поглед.
— Милорд, казахте да ви напомня за въпросите по повод премахването на работните ми спомени.
— А, вярно. — Рудолфо се надигна. — Може да не значи нищо. Може утре да потеглим по съвсем различен път. — Той протегна ръка и металният човек я прие. Пръстите му бяха хладни. — Но ако ветровете на съдбата позволят, ще имам работа за теб в горското ми имение.
— Работа, милорд?
Рудолфо се усмихна.
— Да. Най-голямото богатство на света лежи между металните ти уши. Бих искал да препишеш всичко.
Исаак пусна ръката му. Очите му заблестяха и от тялото му излезе пара.
— Няма, милорд. Няма отново да се превърна в нечие оръжие.
За момент Рудолфо усети металния вкус на страха в устата си.
— Не, не, не. — Той отново хвана ръката му. — Не това, Исаак. Останалите неща. Поезията, пиесите, историята, философията, митологията, картите. Всичко, което андрофрансинската библиотека е запазила… или поне това, което знаеш. Няма да позволя тези неща да изчезнат от света заради амбициите на един глупак.
— Милорд, това е монументална задача за един слуга.
— Вярвам, че скоро ще имаш помощници.
Омагьосаните горянски съгледвачи се върнаха от ентролузианския лагер призори. Водеха овързан и закачулен мъж. Настаниха го на стол и свалиха качулката. Един от съгледвачите сложи широка кожена торба на масата.
Докато Рудолфо оглеждаше госта, слугите донесоха закуска — портокали, грейпфрути, сладки с мед и орехи и захаросани ягоди. Пленникът беше дребен, с деликатни пръсти и широко лице. Очите му бяха ококорени, а вените по врата и гърлото бяха изпъкнали.
Исаак се втренчи в него. Рудолфо потупа ръката му.
— Познаваш ли го?
Металният човек изтрака.
— Да, милорд. Това е чиракът на брат Чарлс.