Онзи зад нея, който притискаше острие към гърба й, изръмжа и скочи напред, събори я. Тя се приземи на колене и лакти, оплете ножа му с наметалото си и допря собствената си кама до гърлото му.
— Не мърдай. Не е нужно да умираш днес.
Но мъжът се размърда и тя не се поколеба. Баща й наистина обучаваше добре дъщерите си. Тя приклекна и огледа поляната. Долавяше мириса на кръв и виждаше тъмните петна по сенките, които се въргаляха по земята и стенеха.
Момчето беше изчезнало. Чуваше го как тича с пълна скорост към ентролузианския лагер и знаеше, че може да го настигне. Но тогава какво? Изражението му показваше, че не става дума за нещо забравено. Говореше за крещяща нужда, за увереност и за взето решение.
Щеше да го остави да избяга. Но също така щеше да вземе мерки да го защити, още тук и сега. Нямаше значение, че ранените съгледвачи я бяха разпознали. До няколко часа щеше да е под закрилата на Рудолфо. Но те бяха разпознали и момчето. А каквато и да бе причината, то се връщаше при Сетберт.
Тя обиколи един по един съгледвачите с прерязани сухожилия и като им шепнеше успокоителни думи, преряза гърлата им с внимателна и отработена прецизност.
Изтри кръвта от камата в копринените дрехи на последния труп и се обърна на запад. Затича и мисълта се върна отново в главата й, неканена, но вярна:
Баща й наистина обучаваше дъщерите си добре.
> 7.
>> Рудолфо
Чиракът предаде на Исаак познанията си за по-малко от два часа. Когато Рудолфо се върна в шатрата, мъжът беше изчезнал, а металният човек се ровеше в инструментите и документите на масата.
— Научи ли достатъчно? — попита Рудолфо.
Исаак вдигна поглед.
— Да, милорд.
— Искаш ли да го убиеш лично?
Клепачите на Исаак трепнаха, а металните му уши се наклониха. Той поклати глава.
— Не, милорд.
Рудолфо кимна и погледна към Грегорик. Капитанът мрачно наклони глава и излезе, без да отрони дума.
Птицата се бе върнала преди час. Въпросът му бе останал без отговор. Съобщението на Сетберт гласеше: „Върни това, което ми отне. Предай слугата, който е унищожил Уиндвир.“
През следващия час се чудеше защо. Амбиция? Алчност? Страх? Андрофрансините можеха да управляват света с техните магии и машини. Вместо това се криеха в града си и изпращаха археологични експедиции. Опитваха се да разберат настоящето чрез миналото и да го запазят за бъдещето. В крайна сметка нямаше значение защо градовете-държави и лудият надзорник бяха унищожили работата им. Важното бе това да не се повтаря никога.
— Исаак, добре ли си?
— Тъгувам, милорд. И съм разгневен.
— Да. Аз също.
Един съгледвач се покашля на входа на шатрата.
— Лорд Рудолфо.
Той вдигна поглед.
— Да?
— Една жена се натъкна на предните съгледвачи, западно от лагера на Сетберт. Дойде омагьосана и търси закрилата ви, според правилата на родството.
Той се усмихна, макар да не изпитваше задоволство. Може би по-късно, когато неприятностите отминеха.
— Много добре. Подгответе я за път.
— Милорд?
— Ескортирайте я до седмото имение. Тръгвате след час. Металният човек идва с вас. Подбери половин отряд съгледвачи и ги омагьосай.
— Да, милорд.
— И ми донесете гарвана. — Рудолфо се отпусна на възглавниците. Чувстваше се изтощен.
— Лорд Рудолфо? — Металният човек се надигна трудно и от повредения му крак излязоха искри. — Ще ви напусна ли?
— Да, Исаак. За известно време. — Той разтърка очи. — Искам да започнеш работата, за която говорехме. Когато приключа тук, ще ти доведа помощ.
— Няма ли какво да правя тук, милорд?
Рудолфо осъзна, че мехослугата не искаше да заминава. Но беше твърде уморен да му обяснява. Освен това металният човек предизвикваше нещо… като съчувствие. Не можеше да се насили да му каже, че е твърдо опасно оръжие и не може да остане на бойното поле. Отново потърка очи и се прозя.
— Прибери си инструментите, Исаак. Тръгвате скоро.
Металният човек подреди голямата торба и я метна през рамо.
Рудолфо се надигна.
— Жената, с която ще пътуваш, е Джин Ли Там, от клана Ли Там. Искам да й предадеш съобщение.
Исаак замълча и го загледа в очакване.
— Кажи й, че е направила добър избор и че ще отида при нея, щом приключа тук.