— Да, милорд.
Рудолфо последва Исаак извън шатрата. Гарванът го очакваше. Перата му бяха лъскави и тъмни. Той го взе от стабилните ръце на съгледвача.
— Когато стигнете до седмото имение, кажи на стюарда, че металният човек, Исаак, се ползва с моето благоразположение.
Съгледвачът кимна и се отдалечи. Исаак се обърна към Рудолфо. Устата му се отваряше и затваряше, но от нея не излизаха думи.
Рудолфо притисна гарвана и погали перата му с пръст.
— Скоро ще се видим, Исаак. Почни да работиш. Ще ти пратя останалите, щом ги освободя. Трябва да възстановиш библиотеката.
— Благодаря — успя да промълви металният човек.
Рудолфо кимна. Съгледвачът и мехослугата потеглиха. Грегорик се приближи, бършейки кръвта на чирака от ръцете си.
— Сетберт си иска човека обратно — каза Рудолфо.
— Вече се погрижих, милорд.
Откраднатото пони тъкмо напускаше лагера, носейки омотания труп.
— Много добре. Омагьосай останалите съгледвачи.
— И това вече е сторено, милорд.
Той погледна Грегорик и почувства гордост, която засенчи тъгата и гнева му.
— Ти си добър човек.
Рудолфо издърпа един конец от робата си, която бе в цветовете на дъгата. Този път нямаше да има допълнително съобщение. Завърза червения конец за война на крака на черния си ангел. Когато привърши, не прошепна нищо и не го подхвърли във въздуха. Гарванът сам подскочи от ръцете му и полетя като черна стрела. Продължи да го следи с очи и не осъзна, че Грегорик е проговорил.
— Какво?
— Трябва да си починете, милорд — повтори командирът на горянските съгледвачи. — Ще се оправим с първата битка и без вас.
— Да, трябва — отвърна Рудолфо. Но знаеше, че ще има достатъчно време за почивка, може би цял живот, след като спечелеше войната.
>> Неб
Ентролузианският лагер беше под втора тревога, когато Неб се шмугна в шатрата си. Беше побягнал, когато жената атакува съгледвачите, но бе видял достатъчно, за да разбере, че тя не е типичен благородник. Магията бе скрила голяма част от движенията й, но сякаш над поляната се бе извил жесток вятър. Бе чул зад гърба си как мъжете викат и падат, но нито за миг не поиска да се върне и да се увери, че жената е добре. Тя явно можеше да се грижи за себе си и това означаваше, че трябва да стои колкото се може по-далече от нея. Вече знаеше какво трябва да стори и не можеше да й позволи да го отведе от Сетберт, без значение колко добри бяха намеренията й.
Геноцидът срещу андрофрансините висеше над главата на надзорника и Неб възнамеряваше да въздаде правосъдие. Скри торбичката с откраднатите магически прахове. Беше видял как жената ги използва. Не изглеждаше толкова трудно.
Престори се, че се буди, когато слугинята се появи с чисти дрехи и поднос със закуска. Тя остави дрехите до нара, а храната на масата, след което се спря на входа и направи реверанс. Сякаш искаше да каже нещо и Неб насочи погледа си към нея. Най-накрая тя отвори уста.
— Идвам от офицерската столова. Говорят, че военният гарван на Рудолфо е долетял тази сутрин. Снощи е имало атака. Един андрофрансин е бил отвлечен от шатрата си, докато спял. Дамата на надзорника, Джин Ли Там, също е похитена. Половин отряд съгледвачи са били изклани западно от лагера. Времената са опасни, момче. На твое място бих стояла в шатрата.
Той кимна. След като жената излезе, се зачуди за андрофрансина. Беше го виждал преди. Носеше расо на чирак, в кафявите цветове на катедрата по механични науки. Зачуди се дали е бил похитен, или е избягал. Стомахът му се сви при мисълта за мъртвите съгледвачи. Поне жената се бе измъкнала. Беше хукнал, без да се обръща назад, но беше убеден, че тя ще се погрижи за себе си.
Беше една от най-красивите, които бе виждал. Висока, с коса с цвят на мед, отразяваща слънчевите лъчи, с пронизващи сини очи и алабастрова кожа с бледи лунички. Пък и явно беше една от най-смъртоносните.
Неб се премести на масата и изяде закуската, която се състоеше от яйца, ориз, резен сирене и пенливо ябълково вино. Докато ядеше, кроеше планове как да убие виновника за смъртта на баща си.
Никога не беше мислил за убиване. Е, не съвсем. Веднъж, преди две години, но съвсем за кратко. Тогава беше на тринайсет и сивите гвардейци бяха дошли в училището за годишния си набор.
Капитанът беше едър мъж на име Гримлис, носеше сиви панталони, куртка, наметало и шапка, контрастиращи с черната му риза. Ръбовете на панталоните и куртката бяха обшити със синьо за право на разпит и с бяло за родство. Дългият тънък меч хвърли сребристи отблясъци, когато го размаха във въздуха.