Сираците се отдръпнаха смутено, а върхът на меча застина, сочейки едно от по-едрите момчета.
— Ами ти?
Младежът отвори и затвори устата си, без да продума.
— Би ли могъл да убиеш човек?
Момчето погледна уплашено към директор Тобел, който стоеше до архикнижовник Демтрас и неколцина от учителите.
— Аз… не…
Капитанът на сивите гвардейци изръмжа и отново размаха меча си.
— П'Андро Уим казва, че една смърт е като запалването на библиотека, пълна с познание и опит. П'Андро Уим казва, че отнемането на живот е по-голяма грешка от невежеството. — Той се засмя, пак размаха меча си и огледа скупчените момчета. — Но запомнете: също така казва, че на всяка цена трябва да се пази знанието, за да ни закриля през времената на промени. — Мечът изсвистя достатъчно близо и Неб усети полъха му. — И в ранните дни на смеещата се лудост войниците отишли при П'Андро Уим в разрушената му кристална градина и го питали — започна да цитира Уимската библия капитанът. — „Какво да сторим? Ние не можем да четем и да смятаме, но сме призвани да защитаваме знанието, за да осветява умовете на хората.“ — Думите бяха от Единайсетото евангелие. — И П'Андро Уим ги погледнал, просълзил се от тяхната отдаденост и им отвърнал: — „Вървете с последователите ми, облечени в пепелта от стария свят, и пазете откритията им. Пазете откривателите. И обучавайте наследници, които да сторят същото.“
Мечът изсвистя отново. Този път се насочи към Неб.
— Ами ти, момче? Би ли убил за истината? Би ли убил, за да запазиш светлината?
Неб не се поколеба.
— Бих умрял за нея, господине.
Старият капитан се наведе и той видя коравия му поглед. Наведе се толкова близо, че рошавата бяла брада докосна брадичката на Неб.
— Правил съм едното, но не и другото. Смея да твърдя, че убиването е по-трудно от умирането.
Вечерта Неб си легна и продължи да мисли за стария войник. Чудеше се колко ли души е убил и дали Неб би могъл да стори същото, ако се наложи. Заспа, без да си отговори на въпроса, и се сети за това чак сега — две години по-късно.
Трябваше да обмисли практическите си действия. Засега бе осигурил само магиите. С тяхна помощ можеше да открадне нож или дори меч. След това оставаше само да мине през почетната стража на Сетберт.
Но имаше и други грижи. Не беше трудно да прецени, че шансовете за оцеляване не са големи. Беше казал, че е готов да загине за познанието, за истината, но не предполагаше, че може да умре в името на правосъдието. Допреди няколко дена не беше способен да въздаде каквото и да е правосъдие. Беше прекарал много време в размисли как ли щеше да се развие животът му, ако имаше майка и баща. Или поне баща, към когото да не се налага да се обръща официално. Но животът не бе несправедлив. Грижеха се за него, обличаха го и го обучаваха най-блестящите умове в ордена. Подобен живот бе достъпен само за сираците на П'Андро Уим. Синовете и дъщерите на благородниците ходеха в университети, понякога дори в Академията, но никога не влизаха по-далеч от първия ъгъл на Великата библиотека. Неб и другарите му дори бяха видели мехослуги и бяха чули тракането и бръмченето им на третия етаж в подземието.
Убийствата на баща му, на Уиндвир и практически на андрофрансинския орден бяха такава несправедливост, че сърцето му не можеше да я побере. Чак умът му се заплиташе.
Вече нямаше нужда да знае дали може да убие, за да запази светлината. Градът бе в руини, а от библиотеката бяха останали само овъглени камъни и пепел. Съмняваше се, че е останало каквото и да е за защита.
Неб се чудеше какво би казал старият войник за убийството заради отмъщение за загасената светлина.
>> Петронус
Петронус поведе коня си към покрайнините на града. Казваше си, че след малко ще обърне, че просто иска да погледне по-отблизо. Нещо необяснимо го подтикваше напред. В празната сърцевина на душата му се гонеха гняв и отчаяние.
Вървеше пеша, за да усети хрущенето на пепел и въглени под краката си и да се увери, че са истински. Спираше на всеки няколко крачки и поемаше дълбока глътка въздух, пълна със сяра, озон и пушек. Очите му се взираха в изпепеления пейзаж, без да знаят какво търсят.
Петронус познаваше петте стадия на мъката. Беше започнал пътя си към папството в катедрата по франсински практики, като анализираше и манипулираше начините на мислене и поведение. През повечето време се движеше между „меча“ и „празната кесия“, но понякога кривваше и към „ослепеното око“.