Рудолфо извъртя коня и се насочи в указаната посока.
Не беше учуден, че Сетберт бе пратил най-слабите и неподготвените за първата битка. В Академията преподаваха, че трябва да използваш най-лошите си ресурси, за да прецениш противника. Това също така означаваше за фермерите, че и те могат да загинат геройски.
Откри капитана, който стоеше между трима войници и адютант. Земята около него мърдаше странно и това издаваше съгледвачите им. Рудолфо остави собствения си контингент да се справи с тях.
Скочи от седлото и прониза един от войниците. Един от съгледвачите — вероятно Грегорик, — се плъзна край него и уби другите двама.
Ентролузианският капитан изръмжа и извади меча си, но Рудолфо го отби настрани с едно движение.
— Пратили са ми деца — промърмори той през зъби.
Капитанът изрева и отново вдигна меча си. Рудолфо парира, пристъпи встрани и поряза дясната му ръка с камата си.
Мечът издрънча на земята и Рудолфо насочи собственото си острие към адютанта.
— Приготви птица за генерала си. — След това се обърна към капитана. Поне шестима съгледвачи вече бяха притиснали оръжията си към треперещия мъж. — Ще изпратиш съобщение на Лисиас с кода на Б'рундик.
Адютантът извади една птица и подаде на командира си парче хартия и малка мастилена игла. Капитанът преглътна. Лицето му беше пребледняло.
— Какво да напиша?
Рудолфо поглади брадата си.
— Пиши: „Рудолфо ме уби“. — Мъжът го погледна объркано. Рудолфо подсвирна и една кама бодна гърлото на младия капитан. — Пиши.
Той написа съобщението и го подаде за проверка. След това адютантът го привърза към крачето на морската врана. След като птицата полетя, Рудолфо прониза капитана и се покатери на седлото си.
— За Уиндвир — извика той отново и се обърна, за да се присъедини към хората си.
През следващите девет часа Рудолфо помагаше на Скитащата армия да изпрати първото кърваво послание на човека, който бе загасил светлината на света.
>> Петронус
Петронус заобиколи града и се спусна на юг покрай реката. Помнеше, че на три-четири левги от почернелите останки на пристанището на Уиндвир има малко градче. Там възнамеряваше да вербува колкото се може повече мъже, че и жени, и да започне делото.
Осъзна, че щяха да им трябват месеци, а есенните дъждове щяха да връхлетят по-рано. Не след дълго щяха да се появят и ветровете, а после и снегът на северняшката зима. Без андрофрансините нямаше да има кой да омагьосва реката. Понякога замръзваше, а понякога — не. Но след унищожението на андрофрансините нямаше смисъл да се ходи нагоре по течението.
Петронус яздеше покрай брега и внимаваше да не навлезе в гората. Първата битка бе започнала през нощта. Чуваше шумотевицата, докато яздеше на юг. От време на време виждаше и бързо прелитащите птици, носещи съобщения. Продължи да чува шумовете, когато си направи лагер без огън и опита да поспи. Когато се надигна в утринната мъгла, цареше тишина.
Докато яздеше в тихия ден, Петронус се чудеше кой е започнал тази война.
Ентролузианците със сигурност бяха по-многочислени от Скитащата армия, но ако Рудолфо се бе метнал на баща си, щеше да е свиреп, бърз и безмилостен.
Не му беше ясно защо се сражаваха, но нямаше намерение да спира и да пита. Беше свързано с Уиндвир, но точната причина му убягваше. Нито една от двете армии нямаше нищо общо с унищожаването на града. Вината беше на андрофрансините — те си играеха с неща, с които не биваше.
Въпреки това Рудолфо и Сетберт бяха решили да си мерят силите.
Конят му се стресна и изви глава. Петронус усети докосване по бедрото и осъзна, че невидими ръце са хванали поводите на животното.
— Къде отиваш, старче?
Светлината се отрази леко в очертанията на нечие лице. Омагьосани съгледвачи. Но чии?
— На юг, към град Кендрик — отвърна той и кимна в посоката. — Имам работа.
— Откъде идваш?
Петронус не беше сигурен какво да отговори. Заливът Калдус беше твърде далече, за да има някаква смислена причина да идва оттам. Той погледна през рамо към почернелите останки от Уиндвир.
— Пътувах към Уиндвир по андрофрансински задачи. Когато пристигнах, видях, че нищо не е останало. Мислех, че оцелелите вероятно са се насочили на юг.
— Заповядано ни е да водим всички оцелели при лорд Сетберт, надзорник на обединените градове-държави от Ентролузианската делта.
Петронус примигна, опитвайки да различи чертите на мъжа.
— Значи има оцелели?
— Не ми е разрешено да говоря — отвърна съгледвачът. — Ще те заведем при лорд Сетберт.