Да, определено искаше да посети това място. Но дали би избрала да остане тук?
По-скоро не. Ако имаше право на избор, щеше да прекара известно време във Великата библиотека, да обиколи покрайнините на Изпепелената пустош и да отплава на юг към каналните острови.
Вместо това беше тук, в сянката на новата библиотека.
Разбира се, всичко зависеше от указа за отлъчване и неговите последици… и от желанията на баща й. Беше сигурна, че той ще ревизира стратегията си и ще изпрати птица. Но първото съобщение бе от Рудолфо.
„Не обръщай внимание на указа на този папа. Отивам да се оправя с него. Стой при Исаак.“ Думата „при“ беше леко наклонена, така че й се придаваше значение на „близо“ и сочеше за голяма важност.
Тя се усмихна. Имаше и друг код. Беше прост и неочакван, втъкан в бележката с шифъра на банката. „Отново ще танцувам с изгрева.“
Джин Ли Там чу куцукане в коридора и се доближи до вратата.
— Лейди Там? — разнесе се металически глас.
Тя подаде глава.
— Тук съм, Исаак.
Металният човек спря и се обърна. Още носеше расо, дълго и тъмно.
— Дойдох да се сбогуваме.
Това я смая.
— Как така?
Той примигна.
— Заминавам за летния папски дворец.
Стой при Исаак. Близо до него, защото е важно.
— Не мисля, че лорд Рудолфо би разрешил.
От радиатора на мехослугата излезе пара.
— Знам. Сутринта ми изпрати съобщение. Но въпреки инструкциите му съм принуден да се подчиня на папата. Аз съм собственост на андрофрансините, това е заложено в пластините ми за поведение.
Джин се вгледа в очите му с надежда да открие съзнание, което знаеше, че не съществува. Но от сълзите в тях заключи, че той разбира поне част от случващото се. Ако това механично чудо бе разрушило Уиндвир със собствените си думи, какъв ли риск представляваше за останалите андрофрансини?
Другата част от уравнението нямаше да го притеснява изобщо. Щеше да я приеме, дори да я пожелае с надеждата, че ще отнеме част от вината, която го потискаше на всяка стъпка. Джин се съмняваше, че дори надеждата за възстановяване на библиотеката е достатъчно силна, за да повдигне подобен тежък товар.
Рудолфо й бе казал да стои при Исаак.
Но не думите му я накараха да действа. Не. Точно другата част на уравнението изпрати Джин Ли Там по стълбите, за да опакова малкото си вещи и да тръгне с този метален човек, който беше мечът на Сетберт, прерязал гърлото на града.
Не се притесняваше, че някой може отново да използва Исаак по този начин. Беше сигурна, че той няма да го позволи. Но съществуваше и другата страна.
Какъв ли риск щяха да представляват останалите андрофрансини за него?
>> Петронус
Петронус спря малката група на последния хребет и тези, които не бяха виждали разрушения Уиндвир, се стъписаха.
Бутаха ръчни колички с инструменти, а които разполагаха с мулета и коне, бяха запрегнали малки каручки. Петронус ги огледа и поклати глава.
Проклетият папа и неговото свещено запечатване. Това му отне две трети от тълпата. Хората не искаха проблеми с армията на Сетберт. Бяха достатъчно умни, за да знаят, че запечатването е наложено, за да се спре разкопаването, а погребвачите трябваше да копаят.
Обърна се към момчето. Не беше проговаряло от два дена, но Петронус бе сигурен, че може, стига да го пожелае.
Когато превалиха хребета, Петронус видя как от горичката излетяха птици и се насочиха на север с бясно махане на крилата си. Видя цветовете им и се усмихна. Откъм няколкото дървета на границата на изпепелената земя се зададе конник. Докато приближаваше, Петронус видя как тревата се накланя от двете му страни.
Изчака младия лейтенант да се доближи и го поздрави.
— Уиндвир е затворен.
Разнесе се полъх, докато омагьосаните съгледвачи заемаха позиции наоколо.
— Уиндвир е поле от кости — отбеляза Петронус. — Дошли сме да ги погребем.
Лицето на младия мъж издаде съвсем лека изненада.
— Боя се, че не мога да ви пусна.
Петронус пристъпи по-близо.
— Как се казвате, лейтенант?
— Бринт. — Мъжът огледа Петронус и малката му група.
— Не ви ли се е случвало да загубите свой близък?
Петронус наблюдаваше изражението му. Видя как офицерът трепна, прободен от болезнен спомен, но бързо се овладя и потисна емоциите. Трепването беше достатъчно леко, за да бъде пропуснато от неопитно око и Петронус внезапно осъзна, че си няма работа с някой разглезен ентролузиански благороднически син.