Петронус доближи ръце до тялото, така че другите да не го виждат. „Чий си?“ Зададе въпроса на жестомимичните езици на Горските домове и на клана Ли Там.
Лейтенантът примигна, но пръстите му не помръднаха.
— Загубил съм няколко близки — отвърна тихо той.
Петронус се наклони и заговори със същия тон.
— Погреба ли ги, или ги остави просто така?
Първият поглед беше гневен, но го последва угрижено изражение. Лейтенантът мълча цяла минута, след което се взря в Петронус. Подсвирна и отново се разнесе полъх от изтеглящите се съгледвачи. Щом се отдалечиха достатъчно, той се наведе от седлото и заговори тихо.
— Внимавай. Мога да ви пусна да минете, но не мога да гарантирам безопасността ви.
— Светлината ще ни пази — отвърна Петронус, цитирайки встъпителните слова на Уимската библия.
Младият лейтенант поклати глава.
— Вече няма светлина. — Той се огледа, за да се увери, че хората му не са наблизо. — И този, който сега уж я пази, е същият, който я угаси. Тук няма да сте в безопасност.
След това обърна коня си и потегли в посоката на вятъра.
До вечерта Петронус и парцаливите гробокопачи бяха издигнали лагера си до реката, точно до остатъците от портата на доковете, напълно в съответствие със свещеното запечатване. Тази зона имаше специално разрешително, за да се поддържа набирането на припаси при предишните запечатвания.
Единственото положително нещо от бившето му папство бе това, че знаеше чудесно правилата на играта.
>> Рудолфо
Рудолфо и ескортът му яздеха на североизток към летния папски дворец, който беше разположен на високо уединено място в Драконовия гръбнак. На хоризонта се виждаха лилавите очертания на назъбените върхове. Щом стигнеха до хълмовете, щяха да завият на запад, докато не откриеха пътя към двореца и малкото селце, което бе възникнало покрай поддръжката му.
Беше потеглил преди два дена, измъквайки се от лагера, преди слънцето да изгрее. Носеше дрехи в по-убити цветове и бе заменил тюрбана си с черна качулка. Останалите от отряда му също яздеха. Нямаше как иначе, а и не възнамеряваше да се яви пред така наречения папа с омагьосани съгледвачи, въпреки че водеше война.
— Какво ще правиш? — попита Грегорик преди заминаването.
Рудолфо се настани на седлото и заметна тъмното наметало на раменете си.
— Ще кажа истината. — Усмихна се въпреки умората, която го бе обзела. — Но не съм сигурен дали ще искат да я чуят.
Когато получи съобщението, което обявяваше свещеното запечатване и даването на власт на Сетберт, го смачка на топка и го захвърли.
Помпозното лайно му бе изпратило бележка три дена преди папския декрет. Рудолфо трябваше да е подготвен за нещо подобно.
„Ще платиш за стореното“, гласеше тя. Можеше да се възприема по много начини, но той знаеше, че в основата си се отнася за лейди Джин Ли Там. Наложи се да мине известно време, преди шпионите да отнесат вестта на надзорника. Основно защото единственият мъчител, с когото разполагаше Рудолфо, трябваше да привърши с променянето на каузата им. Когато това стана, с най-голямо удоволствие ги прати при Сетберт, за да обяви годежа си с Джин Ли Там.
Може би и това беше грешка.
Горите и прерията се ширеха пред тях и те препускаха на север, спираха само когато се наложи. Тесният път — по-скоро пътека, минаваше през няколко разпръснати поселища, но ездачите ги подминаваха приведени, съсредоточени в планините на хоризонта.
След един завой от небето се спусна бяла птица и кацна в мрежата на Рудолфо. Той вдигна ръка и останалите спряха. След петнайсетина минути се появи лейтенант Алин, челният съгледвач.
— Напред има андрофрансински керван — обясни мъжът и посочи възвишението, което пътят заобикаляше. — Повечето вървят пеша. Има само няколко каруци.
Рудолфо поглади брадата си.
— Въоръжени ли са?
Съгледвачът кимна.
— Пазят ги няколко стражи, но не са в сиви униформи. Явно идват от Пилос или Тюрам.
Пътуваха към двореца, в подчинение на папската заповед.
— Много добре. Аз тръгвам напред. Ти ела с мен. — Хората му го изгледаха несигурно, но не бяха изненадани. — Другите да ни следват от разстояние.
Рудолфо потегли и лейтенант Алин го последва. Докато яздеше, посегна под наметалото и разхлаби меча в ножницата.
Когато заобиколиха възвишението, Рудолфо вдигна ръка за поздрав. Огледа каруците и възрастните мъже в протрити роби. Прецени шепата стражи и изсвири с уста една мелодия от химна на Скитащата армия, така че Алин да го чуе. Лейтенантът кимна бавно.