Когато всички се събраха, генерал Флаймър се подпря на масата и с чукане по нея призова за внимание.
— Тост! — изрева той. — За Мисията на Групата и за Плана на Човека!
Разнесоха се одобрителни възгласи. Флаймър пресуши халбата и изведнъж стана сериозен.
— Някои от присъстващите може и да не разбират каква е целта на нашата Група. Но скоро ще разберат. Все пак, заради новите ни колеги, ще разясня философията на Груповата Атака. Това е най-същественият, най-могъщият инструмент на нашия научен прогрес.
— Ура за Груповата Атака! — изрева един от математиците.
Компаньонките захихикаха, генералът снизходително се усмихна и продължи:
— В миналото, както ми обясни един групов историк, с наука са се занимавали самотници. Някои от вас може и да си мислят, че това продължава и до сега. Флаймър изпрати на Рейлънд ледена усмивка. — Но тези времена безвъзвратно са отминали! Повратен момент станала Групата на Айнщайн, събрала се в град Хирошима, за да работи върху фундаменталните проблеми на делението на атома. За съжаление обаче — той подаде чашата да я напълнят, — всички пионери на атомната наука загинали в резултат на неочаквано успешен опит за деление на уран. Но принципа на Груповата Атака останал. От тогава Плана на Човека усъвършенства този принцип, шлифова прийомите на Груповата Атака. Когато на Плана му трябва ново научно откритие, за осъществяването му се образува Група. Необходимост от подобна Група има сега. Тази Група сте вие! Вие сте моята Група, всички вие!
Речта бе прекъсната от продължителни аплодисменти, викове и възгласи. Флаймър се усмихна зловещо и ядосано, което до някъде не подхождаше на пухкавото му лице.
Генералът заговори отново, гледайки право към Рейлънд и другите Опове:
— Сигурен съм, че разбирате защо от вас се очаква да успеете. Тогава бихте се убедили, че Груповият принцип действа и в двете посоки. Ако не успеете… — той прокара пръст по гърлото си — …з-з-з-з! И право в банките за органи!
Аудиторията избухна в бурен смях. Майор Чатърджи скочи от стола, очите му светеха.
— Три пъти „ура“ за генерал Флаймър и Плана на Човека! Хип-хип…
— Ура-а!
Викаха гръмко, но без синхрон.
— Хип-хип…
— Ура!
Този път викаха всички.
— Хип-хип…
— Ура!
Рейлънд откри, че крещи наравно с всички.
Той беше роден в системата на Плана. Не би могъл да се съмнява в него. Това би обезсмислило живота му, както нашийника почти уби надеждата.
Когато аплодисментите започнаха да утихват, Флаймър вдигна ръка с усмивка.
— Този път на Машината й трябва двигател на нов принцип. — Той вдигна рамене, доколкото изобщо бе възможно в тясната униформа. — Не съм учен и нямам понятие колко е сложна тази задача. Вероятно някои от вас я считат за много сложна. Какво пък, задачата на останалите е да ги убедят в обратното. — И закачливо се попипа по врата.
При цялото си старание Рейлънд така и не изкопчи подробности от останалите сътрудници. И то не защото нямаха желание да говорят, а защото трябваше да узнае всичко постепенно. Уверяваха го, че Машината ще му даде детайлно задание. А засега… може би още една чашка?
След около час Вера предложи да му покаже най-краткия път до неговата стая. Хванати за ръка, те тръгнаха да пътешестват по сивите коридори.
— Това е сектор, където още не си бил. Виждаш ли? Това е Възела. центъра за свръзка.
— Отличен е — съгласи се Стив.
Чувстваше се прекрасно. Дори обръча не му се струваше толкова твърд и хладен. Какво мило момиче… разбира се, компаньонките се подбират, обучават ги, едва ли не ги развъждат като специална порода. Но Вера му напомняше за изгубената любима. Анжела, за която дъщерята на Планиращия знаеше повече, отколкото се налага. Разбира се, тя би могла да прочете всичко в личното му дело, и…
— „Зеленият полукръг“ — пропя момичето до него, сочейки емблемата, закачена на стената.
— Превъзходно — машинално отговори Рейлънд, след което се загледа по-внимателно. — Какво става там?
— Слушай, Стив, краткия път всъщност не ни е нужен. — Тя го буташе настрани. — Старият маршрут е…