— Ново… жизнено пространство?! Там могат ли да живеят хора?
— А защо не? Има всичко необходимо — водород за добив на енергия, метали за машините, суровини за синтез на храна… Докарахме от там цяло богатство. Натоварихме кораба с образци от всичко, което намерихме — невероятни диамантени сталактити, кристали практически чисто желязо, живи призми, които в резултат на радиоактивни процеси светят със собствена светлина, порести гъбоподобни конгломерати, които според анализа съдържат деветдесет процента уран-235. Видяхме парчета, по-тежки от сто-двеста килограма, а това е много над критичната маса. Една от „гъбите“ все пак избухна, когато я хвърлихме в открития космос. След този случай се наложи внимателно да разделяме камъните на малки парчета, за да избегнем неприятностите.
— Значи за това на Машината й трябва нереактивната тяга. — Най-после светъл лъч в гъстата мъгла от заплетени факти, обхванала Рейлънд от напускането на лагера. — За да достига Рифовете, защото са извън обхвата на нашите космически кораби.
— Да, преди всичко — кимна Лескюри. — Въпреки че такива разсъждения излизат от рамките на функциите ни.
Рейлънд се навъси.
— Само че за какво са й на Машината Рифовете? Нима сред тях има нещо, което заплашва сигурността на Плана?
— Виж, това вече не е наша работа. Мисля, че планетите са добре защитени срещу космически форми на живот от своите атмосфери и пояси на Ван Ален. Е, един пиропод мина…
— Пиропод ли?
Рейлънд за миг отново се оказа на леглото в „стаята за отдих“, почувства хладните електроди по тялото си, чу дрезгавият глас на доктор Трейл…
Лескюри присви очи.
— Рейлънд, Рейлънд… прекалено много се вълнувате. Не разбирам напълно реакцията ви. Би трябвало и преди да сте чували за Рифовете.
— Не съм — отговори Стив. Това си беше самата истина. Или по-скоро беше слушал, без да разбира за какво става дума.
Полковникът, все още с подозрение, продължаваше да наблюдава събеседника си.
— Добре, успокойте се тогава — накрая каза той с усмивка. — Моля за извинение. Просто един член на екипажа успя да избяга след кацането, като открадна няколко образеца и описание на живота в космоса. Разбира се, хванаха го и после го пратиха в банките за органи. С една дума, неприятен инцидент. — Погледът на полковника не се откъсваше от Рейлънд и той неволно се напрягаше. — Нещо не мога да се сетя как се казваше… Херик? Хорлик? Хоръкс?
Рейлънд се вкамени.
С небрежен жест полковникът прати екрана обратно в тавана, след което попита:
— Още по едно?
Стив мълчаливо поклати глава.
Лескюри въздъхна и се заигра с пластмасовите фигурки на масата.
— Ето — каза изведнъж той.
Рейлънд взе подадената му петсантиметрова играчка от черна и сребриста пластмаса. Имаше доста зловещ нос, остър като бръснач.
— Ей такова нещо ни нападна.
— Толкова малко?
Полковникът се разсмя от сърце.
— О, беше около тридесет метра дълго. Злобно създание. — В гласа му се долови неволно възхищение. — Еволюцията ги е направила злобни. Вечността е изковала тези живи бойни ракети до съвършенство. Но на тях също им трябва работна маса. Успяхме да хванем десетина такива неща. Не се различават много от птеродактилите. За това са толкова яростни. Нападат всичко, което видят, и то с такава ненавист, че ви е трудно да си го представите. Все пак в дълбокия космос не се среща често вещество, и те са принудени да се задоволят с всичко, което се изпречи на пътя им. — Докато разказваше, Лескюри бавно прибра фигурките обратно в кутията. — Това нещо ни проби. Бяха ранени дванадесет човека. Всичко стана много бързо. Движеше се по-бързо от нас. После някой се добра до торпедата, и победихме в тази схватка. — Той за дълго се замисли. — Но дори и пиропода не притежава нереактивна тяга.
— Ако изобщо е възможна — вметна Рейлънд.
Полковникът се усмихна и внимателно го погледна право в очите.
— Мислите, че Груповата Атака ще се провали?
— Ще направя всичко, което е по силите ми — отвърна Рейлънд сухо. — Но Третият закон на Нютон…
Прекъсна го гръмкият смях на Лескюри.
— Да, да… Кой знае? Може и да се провали. Може би нереактивната тяга действително е една фикция?
Доволен от нещо — Рейлънд не разбираше от какво — той пусна кутийката с фигурките обратно в шкафчето.
— Лека нощ, уродчета!
— Говорите така, сякаш ви харесват.
— Защо не? Щом не са нападнали Земята през предишните няколко милиона години, едва сега ще я нападнат. Еволюцията не ги е приспособила към живот в атмосфера и при силна слънчева светлина. Само няколко пиропода, най-силните, рискуват да дойдат отсам орбитата на Плутон. Там са ги засекли преди нашата експедиция. След орбитата на Сатурн не се срещат, а този, дето са го забелязали там, според мен просто е умирал.