— Обзалагам се шест към пет, че следващият влак е нашия — предложи Опорто.
— Аз съм пас — отвърна Рейлънд, отклонявайки парите. Все пак се надяваше, че дребосъка е прав.
На рампата беше студено. Хладният въздух бучеше във вентилаторите и предизвикваше неконтролируемо трептене. Опорто пак кихна и започна да подсмърча. Рейлънд беше облечен само с тънката лагерна униформа и трепереше неудържимо.
Когато в лагера пристигна заповедта за отпътуването им, те трябваше да преминат задължителен медицински преглед, включващ и горещ душ. Доволният пазач пусна зловеща „шега“ за това, че в банките за органи месото трябва да е чисто. Рейлънд не му обърна внимание. Не можеше да си позволи такъв разкош.
Човек с железен нашийник има съвсем прости планове за бъдещето. Такъв човек мисли единствено за мига, когато ще се освободи от стягащият го железен обръч. И за нищо друго.
От шахтата на тунела се чу писъка на сирената за предупреждение. На изхода на шеста линия замигаха червени светлини. Заработиха въздушните помпи. Порталът на изхода на шеста линия бавно се отвори и се появи локомотива-влекач, дърпащ вагона.
— Щеше да загубиш — отбеляза Опорто.
Рейлънд кимна. Разбира се, че щеше да загуби.
Вагонът спря. Отвориха се клапаните за изравняване на налягането, високите врати се задвижиха напред и надолу, и образувайки нещо като мост, легнаха върху рампата. По „моста“ веднага се задвижиха лентите на ескалатора.
— Гледай, Стив! Това хич не ми харесва! — извика дребосъка, като сочеше изскочилите от вагона униформени служители. Но те дори не погледнаха Рейлънд и спътника му, докато тичаха покрай тях. Всеки носеше дебела кожена чанта на куриер. И чантите, и униформата бяха в един и същ цвят.
Яркосин цвят!
Специална охрана…
Без да вярва на очите си, Рейлънд бавно погледна нагоре. От тавана над рампата, сред мрежата от тръбопроводи и кабели, се появи ослепителна светлина. Върху купола на вагона, на около дванадесет метра от рампата, засия синя звезда. С ускорен пулс Стив прочете четирите легендарни думи: „План на Човека. Кабинет на Планиращия“.
Специалният вагон, който чакаха, се оказа личния вагон на Планиращия!
Първата мисъл на Рейлънд беше, че сега, най-накрая, ще има възможност да запознае със своето дело самият Планиращ. Но втората мисъл унищожи първата. Планиращият, както и всички хора на Земята и в Слънчевата система, бяха само оръдия на Планиращата Машина. И ако все пак някога Рейлънд бъде освободен, ако му свалят нашийника, то това ще стане само по заповед на Планиращата Машина, на която не действуват човешки аргументи.
Събрал цялата си воля, Стив отхвърли от главата си всякаква надежда. И все пак оставаше някакъв шанс. Може би все пак не отиваха в банка за органи…
— Кое е нашето купе? — с пресъхнало гърло попита Стив.
— Деветдесет и трето — въздъхна Опорто. — Интересно ми е, дали си способен да запомниш нещо, а? Влак 667 — това е произведение на две прости числа — 23 и 29. Линия 6 — това е разликата между същите две прости числа. А номера на купето е вторите цифри в обратен ред. Толкова е просто!
Рейлънд не слушаше. Особеното отношение на Опорто към всичко, свързано с числа и операции с числа, не беше нищо ново за него. Сега той мислеше за по-насъщни проблеми. Даде знак на приятеля си и се отправи към ескалатора. Дребосъка го последва.
Стигайки до вагона, те се натъкнаха на жена със синя униформа. Охрана. Преди още Рейлънд да я попита нещо, жената забеляза нашийниците им, намръщи се и побърза да се отдалечи, без дори да счете за нужно да разбере какво търсят двама Опасни в личния вагон на Планиращия. Но така или иначе тя нямаше за какво да се безпокои. Само крачка встрани от маршрута — и обръчите около техните вратове щяха да я направят последната крачка в живота им.
По тази причина да се движат напосоки беше опасно и Рейлънд спря, докато се показа друг пазач.
— Извинете, сър — Стив се опитваше да заговори един възрастен мъж със сребриста коса, който носеше нашивки на полковник от Техническия корпус на пагоните на синята униформа. — Сър!
— Какво има? — попита мъжът хладно.
— Заповядано ни е да се явим в купе 93.
— Име — кратко заповяда полковника.
— Рейлънд, Стивън. И Опорто.
— Ясно — полковника въздъхна. — Е, добре, не си струва да гръмнете във вагона на Планиращия. Предпазливостта не пречи.
Той ги заведе до една малка стаичка и ги побутна навътре. После завъртя дръжката на вратата.
— Вижте, не се заключва. Но трябва да ви предупредя, че всички коридори са покрити с радари. Разбрахте ли? — Разбраха. Полковникът замълча. — И’кей. Между другото, казвам се Лескюри. Полковник Паскал Лескюри. Ще се видим пак, и то скоро.