— Но…
— Глупак! Стига с твойто идиотско „но“! — изграчи Готлинг. — Гледай тука!
Той разтвори вратата. Помещението зад нея се оказа ремонтна работилница, набързо преправена в лаборатория, разделена на отсеци от сиви прегради. По стените пълзяха открити кабели на електрическа инсталация, на тесните лабораторни маси бяха струпани банки с реактиви и друга стъклария за химически инсталации. До тях бяха поставени трансформатори, генератори на рентгенови лъчи, някакви масивни апарати, приличащи на центрофуги, и всякакво друго оборудване за бог знае какви зали.
В лабораторията кипеше усилена работа. Около масите и приборите се суетяха не по-малко от десетина мъже и жени с червени униформи. Те едва-едва погледнаха към влезлите и отново се заеха с работата си, без да проговорят. Явно оптимизма на висшите офицери не беше прихванал и долните нива на Групата.
Полковникът, изведнъж придобил добро настроение, запали дълга зелена цигара, махна с ръка, сякаш загражда цялата стая, и каза:
— С всичко това сега се разпореждате вие. Поне временно.
— Временно?
— Или завинаги. Зависи от това, дали ще ни дадете тайната как лети пространственика. Според мен, обаче, няма да постигнете нищо. Вие сте прекалено мек човек. Нашийникът не ви е закалил. Все пак… да ви разкажа ли за рифоплъховете?
— Да, бъдете така любезен — нетърпеливо помоли Рейлънд.
— Добре, защо не. Това същество е доста съобразително, да кажем, на равнището на нашите примати. Млекопитаещо, топлокръвно, диша кислород… Какво сте ме зяпнали?
Рейлънд затвори устата си.
— Мислех, че живее в космоса, в откритото пространство.
— И правилно сте мислили — разсмя се полковникът. — Точно там живее! Диша кислород и живее в космоса. Забавно, а? Но те имат едно изключително свойство.
— Какво?
Но на полковникът явно му стана скучно.
— Трябваше всичко да научите от Лескюри. Аз се занимавам с двигатели. Впрочем, все едно. първо, нереактивната тяга. Второ, някакво силово поле, което задържа въздушен облак около тях в открития космос.
— И свързани ли са тези два факта помежду си? — замислено попита Рейлънд.
— Разбира се, че може и да са свързани, идиот такъв! Но дали е така на практика? Аз, например, не знам. — Разговорът с такъв ненормалник развесели Готлинг и той снизходително каза: — Напълно е възможно. Щом рифоплъха може да се ускорява без реактивно взаимодействие, то сигурно може да въздейства и върху газовите молекули. Кой знае? Но… По-добре да ви покажа пространственика, там ще говорим по-спокойно.
Те пресякоха цялата лаборатория и излязоха от противополжната врата. Полковникът отведе Рейлънд към следващата врата, която приличаше на вход за шлюз. вътре до стените бяха подредени неугледни защитни костюми и боядисано в червено аварийно оборудване. На вътрешната врата стоеше надпис: „Опасност! Шахта за кацане! Изчакайте дезактивацията!“
— Сега няма опасност — уверено каза Готлинг. — Шахтата я дезактивираха преди няколко месеца, при пристигането на пространственика.
Той завъртя ръчката. Забръмчаха двигатели. Масивната вътрешна врата, обкована с листове олово, осигурена със стоманена арматура и огнеупорни тухли, бавно, сантиметър по сантиметър, започна да се разтваря встрани. Полковникът, приличащ на древен викинг с рогатия си шлем, пристъпи в шахтата. Рейлънд го последва.
Грамадната шахта беше кръгла, върху почернения бетон на пода падаше поток светлина от прожектора. Дори екипът по дезактивация, с неговите пеноструйни и пясъкодувни машини, не бе успял да избави бетона от черния спомен за кацащи ракети.
Рейлънд веднага позна мястото — това беше същата шахта, в която предната вечер погледна без да иска. Инстинктивно погледна нагоре, като очакваше да види синевата на небето и дюзите на спускаща се ракета, но армираните бетонни стени се губеха като в мъгла някъде нагоре. Крановете изглеждаха като призрачни силуети. Светлина не проникваше през горният шлюз, намиращ се на тридесет метра отгоре, макар че навън сигурно грееше меко пролетно слънце.
Готлинг докосна ръката на Рейлънд и с жест насочи вниманието му напред.
Върху почернения бетон беше поставена клетка с размерите на стая. Вътре слабо светеше странно зелено облаче, в чийто център лежеше…
— Пространственикът! — гордо каза Готлинг.
Съществото явно не веднъж беше правило опити да се освободи. Рейлънд се приближи и разбра колко яростна борба се е водила.