Но какво говори самият факт, че изобщо се поставят такива въпроси? не говори ли за отчаянието на Машината? Макар че за нея трудно може да се употреби такъв израз…
— Хайде, Опорто — извика Рейлънд на приятеля си. — Да отидем да видим рифоплъха.
Съществото се намираше в секция „В“. Там нещата вървяха от лошо по-лошо.
Нереактивна тяга! Да се създаде такъв двигател е невъзможно, това е! Ако Рейлънд нямаше пред очите си жив и реален пространственик, можеше да се закълне във всичко, че Нютон е бил и си остава прав. Преди няколко века той е извел уравнение, че всяко действие предизвиква противодействие, равно по сила, но противоположно по направление. Този закон е валиден за всяко същество, което се движи по Земята. Микроскопичната инфузория се придвижва, като оттласква с ресничките пропорционално количество вода. Същото важи и за вертолетите, и за корабните винтове в морето. реактивната струя тласка ракетата — масата от разтопени молекули лети от дюзите в една посока, масата на корпуса — в противополжната.
Действие и противодействие!
Законът много лесно се описва с уравнение — масата по ускорението е равна на масата-прим по ускорението-прим. Как да се усъмниш в такава истина?!
Въпреки това едно наплашено същество от открития космос нагледно опровергаваше този, на пръв поглед, фундаментален закон. То висеше във въздуха, без да се отблъсква от нищо, обвинявайки по този начин най-великият гений на човечеството, че е последен глупак. Пространственикът се движеше без абсолютно никакво реактивно взаимодействие. Това, което му позволяваше да се рее във въздуха (Рейлънд го нарече „факторът Х“), не предизвикваше въздушни смущения: не задействаше чувствителните датчици, не се регистрираше на фотографски плаки, електроскопът бездействаше, магнитната стрелка също не реагираше, не пораждаше измерими изменения в силовите полета, не увеличаваше теглото на клетката, не генерираше звукови вълни, не оказваше влияние на метаболизма на самото животно, не оставяше следи в камерите за регистриране на елементарни частици…
От друга страна, „факторът Х“ се проявяваше по някакъв начин. Той оказваше влияние на работата на мозъка на пространственика — в такъв момент енцефалограмата на животното определено се променяше. Този фактор влияеше на другите млекопитаещи. Това бе забелязано случайно, когато в шахтата попадна една котка. Рифоплъхът излетя и в същият момент котката изскочи от шахтата с извит на дъга гръб, настръхнала козина и святкащи очи.
Освен всичко друго, „факторът Х“ даваше нереактивна тяга. Каквото и да бе това, то повдигаше пространственика от дъното на клетката.
Веднъж го омотаха във вериги с общо тегло над шестстотин килограма. Като на майтап съществото излетя с веригите толкова леко, както и без тях, и се носи из въздуха близо един час, като нещо си мъркаше.
Такава загадка би изкарала от равновесие всеки изследовател. Поне пространственикът се чувстваше по-добре в последно време, макар че това не беше утешение. раните му зараснаха, симбиотите частично оживяха. Животното сана по-подвижно, по-енергично.
Дона Криири ще е доволна.
Само че от сътрудниците май никой не беше доволен от Рейлънд. Генерал Флаймър си седеше в апартамента и излизаше само за да прави злостни забележки и да се мотае където не трябва. Другите висши офицери от Групата не можеха да се скрият по примера на бившият си началник, защото си имаха непосредствени задължения, но и те се постараха да засвидетелстват на Рейлънд своята неприязън.
Единствено майор Чатърджи се държеше дружелюбно, но той си беше такъв про природа. При ежечасното си явяване на рапорт той не досаждаше — ако Рейлънд е зает, майорът търпеливо чакаше зад гърба му. Ако е свободен, задавеше минимум въпроси и си тръгваше, а Стив бе уверен, че всички сведения ще постъпят веднага в Машината, след което още попаднат при генерал Флаймър. Но не виждаше причини да се намесва.
Рейлънд си имаше работа.
Веднъж Опорто му каза:
— Слушай, тука има нещичко за твоята приятелка.
Рейлънд вдигна поглед от листа, който четеше в момента.
— За кого? — в началото наистина не можа да съобрази, но после се сети за предишните намеци на Опорто. — А, за мис Криири ли говориш?
— Да. Отишли са с татенцето на Луната.
— Прекрасно — Стив се постара да не се издаде с глас. Но кого всъщност лъжеше? Себе си?
Рейлънд старателно криеше от Опорто интереса си, но не можеше да скрие от себе си, че при всяко споменаване на името Дона Криири нещо в него трепваше.