— Чакайте! Вие преди малко ли пристигнахте?
Странно бе от тази човешка развалина да излиза такъв дълбок, резониращ глас.
— Да, току-що — отговори Рейлънд. — Казвам се Стивън Рейлънд.
— Играете ли бридж?
Стив за секунда се ококори, но успя бързо да се съвземе.
— Боя се, че не.
— Проклятие! — мъжът се намръщи и се видя, че и веждите му липсват. А шах?
— Да, малко.
— Моля ви, говорете по-силно — и той обърна оцелялото си ухо към Рейлънд.
— Казах „да“!
— Е, все пак е нещо — заяви мъжът с все още недоволен вид. — Може би ще се научите да играете и бридж? Мие сме добра компания. Няма грубости, не си правим номера. Аз съм най-стария в нашата къща — похвали се той. — Погледнете ме! Не е останало много, нали? А съм тука по-дълго от всички.
— Искате да кажете — бавно попита Стив, — че мога да избирам в коя къща да живея? Но аз не знам тукашните правила!
— Тук правила няма. Впрочем — въздъхна мъжът, — забранено е да се биете с повреждане на органи. Никакви опасни игри, иначе ще ви утилизират изцяло, разбирате ли? Нали вашето тяло вече не ви принадлежи, то е станало собственост на Плана, и вие сте длъжен да се грижите за него. — Той направи крачка напред, облегнат на тоягата-патерица. — Е, какво ще кажете? Послушайте съвета ми, елате с мен. И не слушайте тези от другите къщи. Ще ви примамват с тенис на маса, но каква полза от него, ако утре не можете да държите хилката? — Мъжът се усмихна и се показаха два реда изкуствени зъби. — Да се запознаем. Казвам се Уайтхарт.
Отстъпвайки пред увещанията на напористия едноок мъж, Рейлънд го последва. И не сбърка. Някои къщи имаха запустял, неугледен вид, обитателите им имаха оклюмал вид. Домът на Уайтхарт поне беше оживен.
Колкото и да е чудно, но на Стивън „Рая“ му изглеждаше доста приятно местенце. Даваха отлична храна. Продуктите бяха само натурални — нали тъканите трябва да се поддържат в добро състояние. Имаха и много свободно време — донорът трябва да е в добра форма… Тук имаше дори свобода. Поне така се изрази Уайтхарт. Вярно, после се смути. Рейлънд разбра — „Рая“ беше един затвор, чийто стени се издигаха извън полезрението. От друга страна, обитателите на това място не се страхуваха, че ще направят някоя фатална грешка — по-фатално от банките за органи не съществуваше. Пък и пейзажа не предразполагаше към тъга — къщи, разхвърляни по зеления тревен килим, хълмове, украсени с палми, езеро с истинска риба, оградено с кедри и дъбове, синьо тропическо небе…
Обитателите на общежитието, където се засели Рейлънд, се наричаха „Президентите на Дикси“. Вече никой не си спомняше кой нещастник, обречен на утилизация, е измислил това име. Съгласно уговорката тук живееха само мъже. Но като цяло в „Рая“ не се спазваха манастирски правила — имаше общежития, където живееха заедно мъже и жени, и от там вечер се разнасяха стонове и смях. Това също беше позволено.
Вечер, слушайки разговорите между своите съквартиранти, Рейлънд откри някои неща, които силно го удивиха. Например, в отсрещната къща живееше цяло семейство. Странно. Какво ли престъпление е извършило това семейство Минтън?
Рейлънд много добре знаеше принципите, залегнали в основата на банките за органи. Подробно му бяха разяснени по време на пътуването със субметрото насам. Нима в системата на Плана имаше макар и един човек, който да не знае тези принципи?
Всеки инвалид в системата е задължен да внася своя дял в общото дело за благото на цялото човечество. Ако неумението или нежеланието не му позволяват да изпълни възложената задача, тогава той внася своята лепта по друг начин — неговите крайници, органи и други тъкани отиват за лечение на по-ценните граждани на Плана.
Този процес, разбира се, е много по-привлекателен за пациента, отколкото за донора. Но точно в това се заключаваше суровата справедливост, утехата, помагаща да се преглътне по-лесно това, което така или иначе ще се случи. Благополучието на човечеството е по-важно от благото на отделния индивид!
И все пак…
Една натрапчива мисъл безспокоеше Рейлънд.
Той беше чувал за много хора, утилизирани в банките за органи, но така и не можеше да си спомни нито един човек, получил нови органи.
Да се мисли за това вече беше късно, и Рейлънд се съсредоточи върху загадката на трите безпаметни дни. Вече истински се опасяваше, че наистина е притежавал тайната, способна да преобрази Плана на Човека.
След като погледа известно време играта на карти Рейлънд легна на койката и напрегна паметта си.
Дали на вратата не се е почукало два пъти? Първият път в петък, вторият в понеделник. Ако Хорък наистина е идвал, то какво съобщение би могъл да е донесъл? И даже ако можеше да се изобрети нереактивен двигател, каква опасност би представлявал той за Плана? Кой още, освен Дондъривоу е извън властта на Машината?