Стив не можеше да намери отговорите на тези въпроси. Мъглата, в която бе потопена паметта му се сгъсти. Дори и пухкавото лице на доктор Трейл успя малко да избледнее. Рейлънд вече не подскачаше при спомените за хилядния допир на електродите. Той изостави безплодните опити и заспа. Сънува, че е изобретил нереактивен двигател.
На външен вид приличаше на обикновена седалка. Седнал отгоре, Рейлънд летеше през джунгла от трепкащи петолъчни звезди. По петите го следваше генерал Флаймър, яхнал пространственика. Флаймър пришпорваше горкото животно, а то жално пищеше.
— Стани! Стани! Всички да стават!
Рейлънд се събуди веднага. Тъкмо сънуваше, че се намира в банка за органи и изведнъж се оказа, че наистина е така.
Той седна и разтърка очи. Отсрещното легло повече приличаше на склад за хирургически принадлежности, отколкото на място за спане. На кресло с колела бяха монтирани петдесет килограма стоманени, медни, гумени и пластмасови заместители. По-голямата част от съквартиранта му се намираше в креслото, а не в леглото.
Рейлънд делеше стаята с човек, който някога е бил пълен и с розово лице — това личеше от все още оцелелите тъкани — и с отвратителен характер. Казваше се Адлън.
— Хайде, Рейлънд — прошепна той с тънкия шепот на неотдавна оглушал човек. — Знаеш реда. Помогни ми.
— Добре.
Имаше предостатъчно време до сутрешната проверка и закуската. Иначе старите обитатели не биха успели да прикачат своите изкуствени ръце, крака и така нататък. Като нов и свеж образец, засега незасегнат от утилизацията, Рейлънд имаше някакви задължения. Младшите жители се грижеха за старшите. Естествено, старшинството не се измерваше с години, а с време на пребиваване в „Рая“. Системата беше справедлива и, както обясниха на Рейлънд, укрепваше загрижеността за собствена изгода.
— Пак ще си говорим, когато и от тебе отрежат някое и друго парче — мрачно предрече Уайтхарт.
Сутрешните разговори бяха много по-недружелюбни, отколкото вечерните. „Странно“ — помисли си Рейлънд, докато слушаше. — „Явно това е обичайната раздразнителност, присъща на всички хора след ставане от сън.“ Обаче даже жалките човекоподобни отломки — „гумените“, както ги наричаха тук, — разсъждаваха на висок глас в съседната стая за плановете, щателно сверявайки разписанието на патрулния обход на територията от вертолетите на охраната.
Вече от двадесет минути Адлън разправяше, че е възможно да се отплува зад крайбрежните рифове, където да те чака верен приятел с гумена лодка — ако имаш такъв приятел. Беше и смешно, и тъжно да го слушаш — та от него беше останало толкова малко, че едва ли си струваше да рискува да бяга. Още повече, че снощи го бе обладало пълно смирение.
— Разбери, синко — каза тогава Адлън. — Всички сме попаднали тук ненапразно. Заслужили сме си го.
Да, едното не пасва с другото.
Изведнъж Рейлънд си спомни, че през нощта нещо му пречеше да спим нещо го бодеше в ребрата. И щом Адлън излезе с моторизираното си кресло, той вдигна матрака и откри плоска алуминиева кутийка. Стив нетърпеливо отвори капака и изсипа съдържанието навън — захар на бучки, лист с план на местността и жалки фалшификации на заповеди за пътуване от Машината. Имаше и една тетрадка — дневник на предишния обитател на стаята, обозначил се само с инициалите си: Д. У. Х.
Ако се съди по датите, притежателят на дневника е изкарал в „Рая“ три години. Първата записка съдържаше трезва, сурова оценка на положението:
„16-ти юни.
Днес сутринта ни докараха в «Рая». Не мога да избягам от тук. Дори и да мога да се измъкна, все едно няма къде да избягам. Но ако изоставиш надеждата за спасение, това би означавало моментална смърт. Затова ще се опитам да избягам. Нямам намерение да оставам дълго тук.“
Последната записка, явно писана с полупарализирана ръка, бе далеч по-нерешителна и нереално обнадеждаваща:
„Мес. май, струва ми се — 9-ти.
Една мин. преди пров. Мис., че намерих! Нкой нкога не поглеж. към улея за труповете. Познавах хра, изглеж. по-добре от мен, които — о-оп! — ндолу по улея и право в лодката. Затва — днес през нощта. Най-вжното е още една пров. Остав. са доста от мен. Ако усп… Звънеца. Останал. после.“
Но останалите листове бяха празни.
Рейлънд пъхна дневника под матрака и тръгна към столовата.
Уайтхарт не излъга за храната. В „Рая“ нямаше нормирани порциони. Захар колкото искаш. Кафе. Истинско мляко. Плодове, топли бисквити, спагети с натурален доматен сос… Рейлънд буквално преяде. Чувстваше се далеч по-добре. Като че ли наоколо стана по-светло и по-спокойно. Съседите му престанаха да мрънкат и да кроят безсмислени планове за бягство. Отнякъде вече се чуваше и смях.