Рейлънд се сети за дневника и насочи разговора с Уайтхарт към бившия обитател на стаята.
— А-а, стария Дени — проточи едноокият. — Задържа се цяла вечност. Сигурно организмът му е бил много особен и рядък. Всичко свалиха от него! На края се държеше само на механично сърце и изкуствени бъбреци. Забавен момък, като започне да свири…
— Какво стана с него?
Уайтхарт се намръщи.
— Взеха едновременно и двата бели дроба. Да-а, жалко. Но той докрай си имаше ръце — от раменете до ноктите на пръстите.
В това време се разнесе звън.
Проверките се провеждаха три пъти дневно. Всеки бе длъжен да присъства. Ако не си там — чака те пълна утилизация. Поне така разправяше Уайтхарт.
Охраната, облечена с бели униформи с пришити на гърдите червени сърца, сновеше между нестройните редици и сверяваше татуираните номера с тези в списъците.
— Гатник, Фейведър, Брийн, Морчънд — заизрежда пазачът, отговарящ за „Президентите на Дикси“. — Днес няма нищо за вас, момчета. Алдън, Хенсли… Хенсли? Какво става, бе? Защо е в списъка? Нали още миналата седмица го разфасоваха? — Пет-шест гласа потвърдиха и той зачерта името от списъка. — Скапана администрация! Така-а, а ти кой си? А-ха, Стивън Рейлънд. Добре дошъл. За сега си свободен… Уайтхарт… Да вървим, старче. Днес е твой ред.
Рейлънд побърза да се махне. Наоколо всички се смееха, чувстваха се свободно. Стив обаче почувства, че доброто му настроение от закуска се изпарява при вида на Уайтхарт и съпровождащия го пазач.
Ако не днес, то утре името му ще попадне в списъка и тогава… Трябва нещо да се направи, и то веднага.
Измъкна отново дневника изпод матрака, мина през задния изход и си намери усамотено слънчево местенце на върха на хълма. Облегна се на каменната ограда и отвори тетрадката. Нищо не пишеше за миналото на покойният Д. У. Х. Който и да е бил, не му е липсвал ум. Веднага е започнал системно изучаване на мястото, където го е захвърлила съдбата.
От записките, направени през първите няколко месеца, Рейлънд успя да извлече полезна информация.
В този момент обитатели на „Рая“ са 327 човека, включително 12 деца под 18 години (… и какво са направили, за да ги пратят тук?)
„Раят“ не е единствената банка за органи. Има още няколко подобни заведения. Две партиди „осъдени“ са изпращани в неизвестно направление — най-вероятно да попълнят запасите от материали в други банки.
От вътре стената не се охранява.
На проверка излизат до 12 пазача, а веднъж Д. У. Х. преброил 15 човека външна охрана.
„Раят“ заема територия от 100 акра. В дневника имаше карта, поправяна много пъти. Бележките по нея предупреждаваха, че горната част на стената е защитена с електричество, а на дълбочина е най-малко 15 метра под земята.
Явно някой се е опитвал да копае до тази дълбочина.
Откъм морето пази стоманена мрежа. Акулите правят опита за преминаването й безсмислен.
Стената е непрекъсната. Нейната монолитност се нарушава само от сградата за пропускане на новодошли и съпътстващите постройки — клиниката, администрацията, енергостанцията, санитарното отделение. В последната постройка се намира и улеят за труповете, който е привлякъл вниманието на Д. У. Х.
Тази сграда се намираше близо до брега. Един тръбопровод я свързваше с лодка, по-скоро шлеп, който товареха с остатъците на обитателите на „Рая“ и други отпадъци, вземаха го на буксир до определено място в морето и там се освобождаваха от товара.
Рейлънд замислено се наведе над картата.
Само улеят даваше някакви надежди. Собственикът на дневника не се е сетил веднага за него, идеята е дошла чак след няколко месеца, когато, ако се съди по записките, вече не е можел да мисли трезво. И все пак…
Разбира се, заслужаваше си да се помисли над този вариант. Много е възможно бягството от там да успее.
Въпросът е къде ще отиде след това.
Отхвърлил засега мисълта за бягство Рейлънд започна внимателно да прелиства дневника. Престана да чете чак когато откъм общежитията чу шум и се досети, че е време за обедната проверка.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Не повикаха никого от обитателите на „президентите на Дикси“. Чак когато им разрешиха да се разотидат Рейлънд осъзна, че през цялото време е стоял със спрял дъх. Гатник го погледна и му намигна.
— Отначало с всички е така. После ти става безразлично.
— Какво е това? — потресен попита Стив, гледайки зад Гатник.