Онзи се обърна. По пътеката двама пазачи бутаха инвалидна количка с прикачени към нея множество апарати. Проводниците и тръбичките на апаратурата опасваха човека в креслото. От него беше останало много малко. Главата беше здраво обинтована, само на мястото на устата се виждаше отвор. Разните помпи, тръбички, цилиндри и други прибори жужаха и съскаха като живи.
— А-а, това… — Гатник не можеше да помаха, защото двете му ръце бяха потрябвали на някой друг. Затова се наведе напред и извика: — Здравей, Алек! Този път какво?
Бинтованата глава леко кимна, невидимите устни прошепнаха:
— Ти ли си, Гатник? Мисля, че само втория бъбрек.
— Гърлото ти все още е цяло — жизнерадостно заяви Гатник.
Те изпратиха с поглед отдалечаващото се кресло и се отправиха да обядват. Рейлънд не можеше да забрави срещата с „живия труп“.
— Не знаех, че поддържат живота, дори когато почти нищо не е останало от нас.
— Мисля, че Алек е особен случай. Той е най-възрастният в „Рая“. — В гласа на Гатник имаше неподправено уважение. — Тук е почти шест години.
Рейлънд нямаше особен апетит. Още повече, че след първите две-три хапки трябваше да се заеме с храненето на другаря си по маса. След това като че се поободри. По време на разходката след обяда Рейлънд мислеше за това, как добрата храна подобрява настроението. А това доказва… не, не, доказва просто, че дори обреченото същество, каквото е той, може да удави страховете си във вълните на физическото удоволствие. Реши веднага да се върне в къщата и да продължи с четенето на дневника…
В този момент някой го извика по име. Той се обърна и видя към него да тича Опорто.
— Я виж ти? Нима?!
Рейлънд се усети, че оглежда дребосъка за липсващи части. Как лесно това ти става навик!
— Като че ли всичко ти е на мястото, а?
— Тук съм само т два дни. Попаднах в партидата, която пристигна преди тебе. Видях те, като влезе… По-добре да си бях останал в Исландия. Теб не те обвинявам в нищо. — мрачно завърши Опорто.
— Извинявай.
— Няма защо. Къде си сега?
— При „Президентите на Дикси“.
— При тия стари развалини? Слушай, премести се в нашата компания! Имаме в момента две свободни места. А и момчетата са много добри. Нали знаеш как е? Отрежат ти това-онова, главата ти остава. Налага се да си търсиш умствена работа. Моят съсед намери „Лилавата“ — сборник с древноиндийски задачи. Предимно диофантови уравнения, но ако навлезеш в същността…
— Друг проблем ме мъчи сега — меко го прекъсна Рейлънд.
— Какъв?
— Как да се измъкна от тука.
— Ей, Стив, недей да откачаш! Ти си славен момък, имаш пред себе си години! Нима искаш…
— Да, искам! — горещо каза Стив. — Искам да се измъкна от тука, ясно ли е? И въпросът не е само в моя живот, въпреки че, честно казано, ми е доста скъп.
— Какво друго? Чакай, чакай. Сетих се. Момиче.
— Не, бе! Не е момиче. Или поне не съвсем. Има само частично участие. Другото е главно. Длъжен съм да прекратя това, което полковник Готлинт прави с пространственика.
— Стив, Стив… — мрачно започна Опорто. — Тези разговори нямат смисъл. Не разбирам…
Той замълча. Рейлънд го познаваше прекалено добре, за да разчита на продължение без покана.
— Кое „не разбираш“?
— Не разбирам. — нерешително продължи Опорто, — защо ти е точно това момиче? Според мен, едно друго момиче е по-важно за тебе. Помниш ли №837552… Забравих как се казваше…
Сякаш го удариха между очите! Рейлънд нямаше феноменалната памет на Опорто и този номер не му говореше нищо, но това явно е…
— Анжела Цвик! — прошепна той.
В паметта му изплуваха русите коси, сините очи, меките устни, чиито вкус почувства отново на своите устни. Само да чуе това име, и…
— Точно така, Анжела! Не си я забравил! — дребосъкът се наслаждаваше на ефекта. — Защо не й отидеш на гости? Тя също е тук. Живее в общежитието до езерото.
— Анжела — тук?! Нали работеше за полицията на Плана?
Рейлънд остана потресен. Нима Планът е започнал да утилизира собствените си тайни агенти?
— Да-а, — обади се Опорто. — Бих казал, че е тук. Или поне по-голямата част от нея. Сам ще видиш.
Отначало Рейлънд изпитваше известно смущение. Краката му бяха омекнали. Той неловко пристъпи към жената в инвалидната количка и нарочно дрезгаво произнесе името й. Срещна погледа и повече нищо не продума.
Анжела?
Тя нямаше ръце. Съдейки по подгънатото одеало, краката също липсваха. Само лицето не бе докоснато — синьо-зелените очи, високо чело, обрамчено със златиста коса… И същият глас — силен, плътен.
— Стив! Колко се радвам да те видя! — тя не се смути нито за миг, само малко се учуди. — Не гледай така! Знам как се чувстваш! Тук съм от двадесет и един месеца.