Преди три години той живееше в подобна стая. Разбира се, не толкова разкошна, но беше негова. В нея имаше мебели, използвани само от него, място, където да държи дрехите си, книги и други вещи. В онзи живот Стивън Рейлънд беше благонадежден, имаше свое място в Плана на Човека и пропорционална на това място част от материалните блага на обществото. Но всичко свърши преди три години, в една фатална петъчна вечер.
Дори сега, след безброй сеанси на това, което наричаха „възстановяваща терапия“, той все още не разбираше какво стана с него. Скалъпеното обвинение звучеше като „незапланирано мислене“, но безжалостните терапевти истински се стараеха да изкопчат от него поне една мисъл, нелоялна към Плана.
Единствената улика бяха няколко книги за Космоса — пожълтели трудове на Лий, Хамов, Хойл и Айнщайн, които Стив успя да спаси от библиотеката на баща си.
Рейлънд, разбира се, знаеше, че тези книги не влизат в списъка на разрешените от Плана, но не виждаше в своето хоби нищо подривно. Той безброй пъти обясняваше на терапевтите, че е точно обратното — специалните уравнения на хеликалното поле са тясно свързани с процесите, протичащи в цялата Вселена, с непрекъснатото възпроизводство на вещество в нея. Без да се знаят уравненията, описващи разширението на Вселената, никой учен не би могъл да усъвършенствува подземните тунели на субметрото.
Рейлънд не можеше да проумее обвинението, но терапевтите отказваха да дадат по-точна формулировка. В системата на Плана отделният човек няма права, само функции. Не бяха длъжни да му дават информация, но бяха задължени да получат информация от него. За съжаление сеансите не дадоха резултат — той така и не можа да си спомни нищо.
Нищо…
— Стив… извикай доктор…
— Не мога! — разпалено заяви Рейлънд. — Ако за Плана трябва да си болен, ще боледуваш!
Опорто стана още по-блед.
— Млъкни! Ами ако някой подслушва?
— Какво толкова съм казал? Но ти сам знаеш, че в коридора не може да се излиза…
— Рейлънд…
Дребосъкът се закашля, без да довърши. Кашлицата ставаше все по-силна. Явно организма на Опорто беше особено чувствителен, алергичен. След трите години, прекарани в стерилната атмосфера на полярния лагер, той беше беззащитен срещу инфекции и зарази. Потънал в разкошното кресло, Опорто дишаше тежко. Рейлънд докосна челото му с длан. Беше горещо.
— Потърпи, приятелю. Остана съвсем малко, някакви си два часа…
— За два часа ще умра — изхлипа Опорто. — Ще ритна камбаната. Не можеш ли да извикаш лекар?
Рейлънд се видя в чудо. Не знаеше какво да прави. Дребосъкът беше прав за много неща. Планът се грижеше за допълнителна имунизация на тези, които живееха в подложени на инфекции райони, но един свръхалергичен човек може и да си загуби имунитета.
— Добре — уморено проговори Рейлънд. — Ще направя каквото мога. Да тръгваме.
Стив осъзнаваше опасността от това начинание, но така или иначе въпроса беше на живот и смърт.
Вратата се отвори без проблеми.
Рейлънд надникна в коридора, крепейки приятеля си.
Никой.
Да се беше появил поне един пазач!
— Какво правиш? — изплашено запелтечи Опорто. — Остави ме! Не трябва да излизаме! Полковника ни предупреди!
— Трябва да те заведа на лекар, не разбираш ли?
Рейлънд внимателно огледа коридора. Там, където се пресичаха коридорите, имаше непознати устройства, приличащи на паланкини на източни владетели. Сигурно радарите са там. Но нали и в направлението, от където дойдоха, също имаше такова устройство, а радар нямаше…
Стоп. Трябва внимателно всичко да се обмисли.
Фактът, че успяха благополучно да се доберат до купето, все още не означаваше нищо. Не беше изключено излъчването на радара да е било нарочно спряно, за да могат да минат. Ако се разсъждава логично, най-вероятно само един маршрут да е забранен за тях. Пътят назад, към изхода на вагона.
— Виждаш ли тези врати, Опорто? Мисля, че може да опитаме да влезем в една от тях.
— Защо мислиш, че може?
— Защото нищо друго не ни остава.
Рейлънд повлече Опорто след себе си. Нашийникът като че ли стана по-тежък. Ако можеше да стане супермен като Дондъривоу, чието полузабравено име беше останало в паметта му… и чиято съдба по някакъв начин беше свързана с неговата собствена…
Кой е този, тоя Дондъривоу? терапевтите се интересуваха от този човек с такъв интерес, че просто трябваше да има сериозна причина за това. Наистина ли Рейлънд познаваше този Дондъривоу? Кога го е видял за последен път? Кога е получил съобщение от него? И какво е пишело в това съобщение?
Дондъривоу беше син на изследовател на Космоса, последният търговец, натрупал състояние от изследването на астероидите и луните на външните планети. Той създаде търговска империя, неподчинена на Плана на Човека. Рон Дондъривоу пристигна на Земята, за да изучава космическа медицина в колежа, където бащата на Рейлънд преподаваше математика. В това време Плана успя да анексира последните независими астероиди и луни. Бащата на Рон беше победен в космическа схватка, при опит да попречи на завоюването на своите владения. Самият Рон стана Опасен заради участието си в студентски демонстрации. после изведнъж изчезна. Носеха се слухове, че е успял по някакъв начин да се отърве от нашийника и да избяга в Космоса извън границите на влияние на Плана.