Рейлънд беше изумен. Тя се протегна и се прозя.
— Ако си дошла тук като агент, тогава защо… — той млъкна.
— Защо съм тук досега? Не се притеснявай от този въпрос, Стив. При завършването на задачата от мен беше останало доста малко. Сам разбираш, че заради един агент Планът не може да започне да връща утилизирани органи. Затова ме преквалифицираха. Няма да крия — в началото бях доста обезспокоена. Но после свикнах. — Тя се усмихна чаровно. — И ти ще свикнеш, Стив. Нямаш друг избор.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Рейлънд не можеше да се примири със съдбата, колкото и голямо да бе изкушението.
През нощта го събуди тропането на дъждовни капки. Изтича навън, легна под водосточната тръба и пи… пи… Това му възвърна силите. Сутринта имаше видим резултат. Той протегна напред ръка и я загледа. Тя трепереше. От нерви.
Освен това го мъчеше и глад.
Сега вече с водата всичко беше наред. Беше изпил сигурно една кофа от живителната течност. Вярно, примесена с цинк и смола, но без наркотици!
Но гладът…
Рейлънд не докосна закуската си.
В столовата до него седна Опорто. Бързите му очички не пропускаха нищо.
— Нямаш апетит, а?
Рейлънд бутна настрани недокоснатата храна.
— Да, нещо не съм гладен.
Дребосъкът го последва в къщата на „Президентите на Дикси“. Видя ведрото с вода, което Рейлънд напълни през нощта.
— Това пък за какво ти е?
— За всеки случай. Ако изведнъж ожаднея.
Той отпи малко. Смуглото лице на Опорто доби замислен вид.
Рейлънд чувстваше с цялото си същество как необратимо го обхваща ужас. Страхът пресуши гърлото му, наруши обмяната на веществата, която и без това беше разстроена от нередовното хранене. Но той се радваше на обхваналия го страх и наблюдаваше останалите жители на „Рая“ — тази тълпа зомбита — все още живи, но окончателно обречени. Те се смееха, разхождаха се (ако има на какво), но бяха вече сигурни мъртъвци. Всички, освен Рейлънд. Само той, единствено той, беше жив и паникьосан.
И страшно гладен.
Успя да отпрати Опорто и да открадне малко време преди сутрешната проверка, за да препрочете няколко страници от дневника.
„16-ти октомври.
Улеят се наблюдава само от голямата зала в северната клиника. Понякога там няма никой. Защо — не знам.“
„5-ти ноември.
Днес бях на петия етаж в северната клиника, където дежури пазача. Мисля, че разбрах защо понякога не е там. Два пъти го викаха да помага при пренасянето на пациенти. Явно това влиза в задълженията на охраната. Бях вързан за масата и можах да видя точно, но ми се струва, че когато го извикат, той остава вътре около половин минута. Най-често го викат при натоварен график на операциите. Следователно най-удобното време е три часа след всяка проверка. Но сутрешната и обедната отпадат по две причини. Първо — не бих могъл да се крия сред отпадъците повече от два часа. Второ — лодката се товари само през нощта. Значи — през нощта! За съжаление по това време правят малко операции… Днес ми взеха левият крак, включително бедрото.“
„3-ти декември.
На сутрешната проверка извикаха страшно много хора. Има слухове, че в Калифорния се е взривил завод за реактори и ще трябват много резервни части. Кога? Днес през нощта?“
Рейлънд обърна страницата. Това беше последната записка.
Д. У. Х. е бил много близо до отговора, но не е успял да стигне до него.
Гладът започна сериозно да измъчва Стив. Организмът му вече отказваше да приема захар.
Опорто беше започнал да подозира нещо. Не се отделяше от Рейлънд нито за минута. Облегнат на парапета до езерото, той гледаше как Стив се мъчи да свали някой кокосов орех с камък. Не успя да улучи нито един, но за щастие съзря в тревата повалена палма.
— Явно много обичаш кокосово мляко — забеляза дребният мъж.
— Обожавам го!
Всъщност орехът беше презрял и млякото имаше отвратителен вкус.
— Върви ли с чесън?
Опорто намекваше за стръковете, които Реймънд беше откопал преди това. Стрелообразните зелени пера на растението се извисяваха над тревата, а под земята се криеха малки скилидки с характерна силна миризма.
— Остави ме на спокойствие, моля те — помоли Рейлънд. — Аз… нещо не се чувствам добре…
— Нищо чудно — въздъхна Опорто.
Все пак тръгна на някъде без повече въпроси.
Стив веднага забрави за него. Беше много изтощен и слаб. Но се стараеше сам да се убеди, че е самовнушение — нали някой корабокрушенци са издържали на подобна диета с месеци и години. Само че не са се подлагали три пъти дневно на изкушението на пълна маса с вкусна храна.