Имаше и други съображения. Рейлънд внимателно наблюдаваше рибите, плуващи в прозрачната вода на езерото. Можеше да улови някоя, да накладе огън и да я изпече. После се отказа от тази идея. Не си струваше да поема излишни рискове. Охраната на „Рая“ със сигурност е инструктирана как да постъпва с тези, които са открили тайната на транквилизаторите. Ако открият такъв, вкарват директно в кръвта му още по-силен наркотик. Тогава никакво усилие на волята не може да помогне. А съквартирантите му още от сега го гледаха подозрително, да не говорим за Анжела и Опорто, които открито го подозираха, че крои планове за бягство. Затова още на другата сутрин след проверката той се отдели от обитателите на „Рая“ и обходи стената по цялата й дължина. Стената бе непроницаема. Оставаше улеят.
Остатъците след утилизиране на „живите трупове“ се складираха в бункер от неръждаема стомана до северната клиника. В момента там нямаше нищо. Всичките тонове човешки отпадъци бяха натоварени на шлепа предишната нощ.
Стоманените стени блестяха ослепително под лъчите на яркото тропическо слънце. Около резервоара имаше телена ограда, скрита зад гъста растителност. Рейлънд предполагаше, че най-вероятно по нея тече ток. А може и да няма ток…
Нямаше смисъл да се бави с бягството. Колкото по-скоро, толкова по-голям шанс да останеш цял.
На покрива на северната клиника се виждаше часовой. Около него имаше някакви устройства, които приличаха на пръв поглед на мощни прожектори. Рейлънд се намръщи, когато ги забеляза. Ако улеят нощем се осветява, задачата става доста по-сложна. Въпреки че… Прожекторите бяха странни — малки, без стъкла, но с рефлектори. Стив мислено си пожела успех. Може би тези апарати са поставени там със съвсем друга цел? Може би. Оставаше само да се надява.
— Стив! Стивън Рейлънд!
Викаше го Опорто.
Рейлънд тръгна срещу него без да бърза. Откъде знаеше дребосъкът къде да го намери?
Опорто едва не трепереше от вълнение.
— Какъв кошмар? Чу ли вече?
— Какво да съм чул?
— Още един тунел се е срутил. Загинали са хиляда и осемстотин човека. Знаеш ли какво си мисля? Това е саботаж!
Рейлънд поклати глава с недоверие. Чувството за опасност и нередност не го напускаше. Ако „Раят“ наистина е напълно изолиран от останалия свят, тогава от къде Опорто знае всичко това?
— Саботаж ли? Кой може да е?
— Антипланови елементи — жизнерадостно обясни дребосъкът. — Навсякъде аварии! Загинали са хиляди! Свързочните канали са повредени! — Той хвърли бърз поглед встрани, усмихна се и извика: — Ти не мислиш ли така, Стивън Рейлънд?
Стив ясно почувства мириса на опасност. Проследи погледа на Опорто и я видя трима яки пазачи втренчено го гледаха. Дребосъкът изобщо не се смути.
— Точно така, Стив! Второто ми име е Юда Искариотски!
Пазачите като че ли се бяха приготвили да срещнат съпротива. Рейлънд обаче ги остави мирно и тихо да го отведат в клиниката. Биха му инжекция. Той гледаше безучастно. В кръвта му отново имаше наркотик. Но този път не означаваха почти нищо.
— Тази глупост да не се повтаря! — предупреди го пазачът преди да го изведат отново навън.
Организмът му реагира мигновено и той се примири. Леката разхлабваща топлина вече не беше опасна за живота. Време само за смях и закачки!
Можеше и да яде!
По време на обяда един пазач стоя до масата на „Президентите на Дикси“. Без да му обръща внимание, Рейлънд е апетит унищожаваше порцията свинско с картофи. Докато допиваше третата чаша кафе си мислеше, че повече няма да се доверява на Опорто.
Всичко беше страшно вкусно. Защо не? Транквилизаторите не пречеха на мисловната дейност, а само намаляваха силата на емоциите, които възбуждат мисленето! Страхът и безспокойството вече бяха изиграли своята роля. Планът за бягството е готов! Стив възнамеряваше да го приложи още същата нощ, в най-лошия случай — следващата. Сега, когато охраната знаеше за диетата на Рейлънд, гладуването изгуби смисъл. Калориите ще крепят мускулите му и ще изиграят важна роля при бягството.
Той с нетърпение чакаше да се стъмни. Времето не чакаше — този ден извикаха много хора. Съквартирантът му чу името си на обедната проверка и още го нямаше. По-старшите жители бяха на мнение, че изобщо няма да се върне.
— Ако не дойде до следващата проверка — казваха те, — отпиши го!
През деня извикаха петима. След вечеря — още седем.
— О-хо! — промърмори си Рейлънд. — Съдбата явно е благосклонна към мен, щом в общежитието останахме само трима.
След вечерната проверка той се разходи за последен път в парка и тръгна да си си опита късмета.