Точно навреме!
Едва бе успял да навлезе в гъстите сенки на парка, когато един пазач се приближи до общежитието. От разговора Рейлънд долови само името си и думата „клиника“. Някой отговори с басов глас. пазачът отново заговори, но Рейлънд успя да чуе само „… тя ще почака“.
Рейлънд се притаи. Не знаеше за какво го търсят, но беше сигурен, че времето му изтича.
А „тя“? Коя беше „тя“? Анжела?
Едва ли. Все пак защо да не отиде да я види? Ако Анжела е успяла да уговори пазача да дойде да го повика, защо да не изясни причината? А ако не е тя… Все едно. Колкото е по-далеч от „Президентите на Дикси“, толкова по-добре за него.
Анжела не беше пращала никого да го вика. Изобщо си нямаше и понятие и въобще не я интересуваше.
Рейлънд се огледа напрегнато и приседна до креслото й. Тъмната тропическа нощ беше топла и нежна. Стив разказа за предателството на Опорто и новата доза наркотик. Каза й всичко, не за да си облекчи душата, а за да види нейната реакция.
— Той е постъпил правилно, Стив! Знаеш, че антиплановите постъпки се наказват.
Рейлънд поклати глава.
— Изобщо не те разбирам. Едно е да работиш за Плана. Това е разбираемо. Това е задължение. Съвсем друго е да предадеш другаря си.
— Грешиш, Стив! — засмя се Анжела. — Помниш ли с какво се занимавах преди да се срещнем?
— Работила с с компютър.
— Точно така! Задавахме му задачи. И то сложни, много сложни задачи. Толкова обичах работата си, Стив! Компютърът решаваше задачите една след друга. Раз-два, щрак-щрак — и готово! Той не правеше грешки, той беше част от Плана, разбираш ли? Една от частиците на глобалният План на Човека, който се управлява от Машината. Знаеш ли защо компютърът не правеше грешки?
— Защо? — спокойствието й определено го дразнеше.
— Защото постоянно го проверявахме! — тържествено възкликна момичето. — Имаше специален контур за тестване. След като реши задачата, ние пускахме сигнал за проверка. Този сигнал беше с пет пъти по-високо напрежение от обикновения. Пускахме го през всяко реле, през всеки транзистор, през всяка интегрална схема! Ако нещо не е в ред, то веднага излизаше от строя. Ние го заменяхме и… Знаеш ли, Стив, аз съм такъв проверяващ сигнал.
Тя се наклони напред и се опря в преградата, предназначена да предпази безръкият й торс от падане.
— Но…
— Такива като теб нямат право да нарушават Плана! — извика Анжела. — Вас трябва да ви откриват навреме и да ви сменят. Ние с Опорто изпълнявахме тази функция в система на Плана — да откриваме и съобщаваме за ненадеждни детайли на системата. Ти беше точно такъв лош детайл, Стив. Признай си го… Ти можеше да подведеш. На практика ти ни подведе! Без теб Машината ще се справя с Плана много по-добре.
Рейлънд обикаляше около креслото. Момичето го гледаше едновременно тържествено и състрадателно. Накрая той неохотно попита:
— Все още ли се стремиш да служиш на Машината, Анжела? Дори след като ти е взела ръцете и краката?
— Да, стремя се!
— Ти си по-откачена и от Опорто — изрева Стив. — А Машината е едно чудовище! Планът на Човека е просто един план на грандомани!
Анжела остана съвършено спокойна.
— Планът на Човека позволява на тридесет милиарда човека да живеят на тази планета — напомни тя.
— Да бе, идеалният начин да се държат тридесет милиарда човека в робство.
— Имаш ли други идеи?
— Не знам… — намръщи се Стив. — Може би… Рифовете на Космоса…
— Рифовете вече нямат значение за теб, скъпи. Спокойно можеш да забравиш за Рон Дондъривоу. О, той беше истински мъж… Може би Рифовете наистина съществуват… Не зная. Пък и какво значение има за нас? — Тя кимна леко и креслото се приближи до Рейлънд. — Толкова ли е лошо да си роб? Знам, знам, ти си имаш свои идеали. И те уважавам за това, честна дума! Но тук става дума за живота и смъртта на цялото човечество! Нима не е справедливо това, че Планът на Човека е предвидил за всекиго малко щастие?
Стив се изсмя кратко.
— Да, това щастие го поглъщаме заедно с водата и храната.
— Само това ли е според теб? — Тя лениво се отпусна на облегалката на креслото и погледна към Рейлънд с огромните си искрени очи. — Забравил си за мене, Стив. Нима не ме желаеш?
Въпросът го завари съвършено неподготвен. Той се смути.
— Аз… аз… ами не знам…
— Аз съм тук, миличък — нежно продължи Анжела. — Ако ме желаеш, аз съм до теб, безпомощна…
— Ти… ти може да се разкрещиш. Ще дойде охраната… По дяволите! — той отскочи встрани. — Никога няма да ти простя това! Застави ме да падна до твоето равнище, нали? Така е. Но втори път няма да ти мине номерът.
— За какво говориш, скъпи?