В гласа й звучеше искрено неразбиране. На Рейлънд му трябваха няколко мига, за да разбере, че тя говори искрено. Това момиче му принадлежеше. Трябваше да я пожелае и тя нямаше да го отблъсне.
— Ти наистина си високоволтов контур, анжела — грубо каза той. — Веднъж вече изгорях при проверката. Втори път няма да стане.
Никакво съмнение нямаше вече. Ограден от стени? Какво от това? Оградите имат две страни, и неговото място е от другата страна! Напълно е възможно да стане една човешка развалина, но ще избяга. Ще избяга!
Защото там от другата страна — са Рифовете на Космоса, свободата. Там има човек, който знае как да свали проклетия нашийник.
И още — там е Дона Криири.
При мисълта за дъщерята на Планиращия Рейлънд почувства тревога. Той не искаше да продължава да мисли за това и рязко се обърна към Анжела.
— Аз не исках…
— Не се извинявай, Стив. От всички хора ти си…
Защо тя замълча по средата изречението?
— Какво искаш да кажеш?
— О-о, нищо. Нищо особено. Просто…
Той се разсърди не на шега.
— Винаги си крила нещо от мен, Анжела. Престани вече, моля те! Поне тук престани. Кожи с какво се различавам от другите?
Красивите очи го гледаха в упор.
— Ти не знаеш ли какво представляваш?
Рейлънд се разтревожи. По гърба му полазиха тръпки.
— Какво имаш в предвид?
— Не си ли забелязал, че си по-различен от другите?
Той се замисли. Тъкмо се канеше да отговори отрицателно, когато си спомни за трите загубени дни. Изведнъж му се стори, че е чувал гласът на Анжела, идващ от тъмнината около леглото в терапевтичния кабинет.
— Отдавна трябваше да забележиш, че си по-различен от другите — насмешка продължи да говори тя. — Също така така трябваше да разбереш причината.
Стив изпита силното желание да я удари. Нашийникът внезапно започна да го стяга, кръвта биеше в слепоочията. Той седна задъхан на тревата.
— За човек ли си се считал, Стив? — Гласът й бе пълен с презрение. — Можеше и да се досетиш, когато ти разказах за Дондъривоу. Ти си една изкуствена патица за стрелба.
— Изкуствена… какво?
Косата на Рейлънд настръхна.
— Ще ти обясня. За да скрият бягството на Дондъривоу, предателите-хирурзи сглобиха ново същество от човешки отпадъци. Това си ти. Изкуствена патица за стрелба. За заблуда на охраната.
Рейлънд седеше вкаменен, внимателно дишайки през желязната хватка на нашийника. В мрака очите на Анжела блестяха като котешки.
— Ти имаш хубава външност, Стив, защото хирурзите се постараха да приличаш на Дондъривоу. А той беше красив мъж. Ти не обичаш Плана, защото органите ти са взети от неблагонадеждни граждани. От най-върлите врагове на Плана. Твоите изобретения в областта на вихровите полета говорят за това, че предният ти мозък е взет от човека, разработил тази теория. Останалата част от паметта ти е размита и противоречива, защото мозъкът ти е събран от различни остатъци.
— Не! — дрезгаво прошепна той. — Това не е възможно!
Момичето го погледна със съжаление.
— Кое не е възможно?
Рейлънд едва не припадна при мисълта, че всичко това може да се окаже истина. Той извика отчаяно:
— Ако съм бил тук по-рано, бих запомнил това място!
Анжела бавно се усмихна.
— Просто още едно доказателство. Хората, от които са те събрали, са били врагове на Плана и са използвали мозъка за усъвършенстване на даденото от майката Природа. В резултат на всичко това се появи опасен за Плана ментален тип…
— Не! Не! — Рейлънд почти не я слушаше, само въртеше безсмислено глава.
— Доказателствата да предостатъчно, дори и да не вярваш в това. Спомни си твоите опити за саботаж — тунелите на субметрото, реакторите, йонните ускорители в ракетите и всички други неща, унищожени от твоите „усъвършенствания“ в силовото поле…
— Не си спомням! — Рейлънд трепереше.
— Друго преимущество на сглобеният ти мозък е това, че хирурзите го снабдиха с контур за самоизтриване на паметта, за да не може „патицата“ да издаде тайната при разпит. Не си ли забелязал бели петна в паметта си?
Той успя да кимне:
— Да, забелязал съм.
— Ето, видя ли?! — в усмивката й се четеше скрита заплаха.
— Какво да видя?
— Цялото това внимание, което ти отделиха през тези три години доказва, че „макетът“ действа отлично. Но вече всичко свърши. Стивън Рейлънд ще стане безпрецедентен случай — неговите органи ще бъдат използвани повторно! Не унивай, Стив! Какво си ти? Седемдесет и пет килограма храна за акулите, открадната от хирурзите!
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Храна за акулите! Ако това е истина, мястото му е точно там!
Рейлънд се притаи в гъстата растителност около стоманения бункер за човешки отпадъци. Наблюдаваше часовия на покрива на клиниката.