Беше много тъмно. Между клоните на дърветата се виждаха ярки звезди. Но апаратите, които той считаше за прожектори, не бяха включени.
Рейлънд се стараеше да избягва мисълта за неуспех. Една тревога по-малко.
Часовоят скучаеше и зяпаше океана. Това, което виждаше Стив, представляваше ужасно зрелище. Странно бе, че Планът съхранява този видим спомен за човешкия ужас точно тук. Нали изолацията от останалия свят трябваше да ги предпазва от шокови състояния? Трябваше бункера да бъде скрит по-добре от погледите на обитателите на „Рая“. Вътре имаше няколко тона човешко месо — ампутирани крайници, части от тела и цели тела. Бяха взели от това побеляло мъртво месо най-маловажното — живота. Остава само превъзходна органика. Това също беше странно. Отпадъците биха били отлична храна за животните. Цели хектари изтощена почва би могла да се подхрани с помощта на протеините и фосфатите, съдържащи се в тези трупове.
Но Планът бе решил да ги използва по друг начин. Струпаните отпадъци се спускат по улея на шлепа. Хвърлят плътта на раци, риби и медузи… Защо не? После тази риба ще я ядат хората.
Рейлънд неспокойно се размърда в скривалището си, когато мисълта му се прехвърли на друга тема. Ако казаното от Анжела е истина, тялото му е направено точно от такива отпадъци.
Откъм общежитията се разнесе говор по високоговорителите, но думите не се разбираха. Какво се е случило? Толкова късно вечер никога не са ги използвали. Включиха и други говорители, които бяха по-близо, и той чу своето име.
Рейлънд изруга наум. Значи го търсеха.
Часовоят стоеше на поста си непоколебим като самата Машина и гледаше към територията на „Рая“. Не можеше ли поне за малко да погледне към звездите, за се почеше, да се прозине, да се протегне, да направи нещо?
Високоговорителите отново оживяха. В гласа на говорещия личеше раздразнение, сякаш някой по-висшестоящ го бе нахокал и сега той си го изкарваше на жителите на „Рая“. Близките говорители също се събудиха и Стив ясно чу името си. „Рейлънд“ — ехото се предаваше по редицата високоговорители. „Рейлънд! Рейлънд! Рейлънд!“
Изобщо не се изненада. Това трябваше да се очаква. „Заповядано… е… да се… явите… незабавно… в клиниката…“. При езерото се появиха трепкащи светлини на ръчни фенери.
Рейлънд дълбоко пое дъх. Ще се наложи да изпита съдбата, дори ако часовият не се обърне.
Той се напрегна и замря. Сякаш чул мислената молба на Стив, пазачът на покрива извърна глава, кимна на някого и стремително изчезна в коридора на най-горния етаж. Всичко стана толкова бързо, че ако Рейлънд бе с прикован в бялата фигура поглед, можеше и да не забележи движението на покрива.
Рейлънд се хвърли напред, прелетя на мрежата и ръба на резервоара. Закачи си дрехите и те се разкъсаха. Той веднага ги свали и ги скри под купчината мъртви тела. Самият той също се зари под труповете, треперейки от леденото съприкосновение.
Беше наистина ужасно. Сякаш бе попаднал в старинен разказ за живо погребани. Чувстваше се като войник, получил смъртоносна рана, който се събужда в общ гроб, за да умре сред десетки убити. Рейлънд благослови човека, открил метробромата.
От отровния кисел въздух му прилошаваше. Вълни студен въздух прииждаха от стените. Рейлънд изруга полугласно. Не беше се сетил, че стените на бункера се охлаждат.
Времето течеше бавно. Рейлънд лежеше, без да смее да помръдне или да си поеме дълбоко дъх. Напълно си даваше сметка, че отпадъците ще се прехвърлят на шлепа не по-рано от полунощ, затова се подготви търпеливо да чака.
Изведнъж блесна ярка светлина. Някъде от далеч се чуха гласове. Сигурно часовите се сменяха. Това е добре. Времето тече бързо. Светлина… Няма страшно. Поредната проверка.
Запалиха още един прожектор. И още един…
Металният резервоар бе окъпан в ослепителна светлина. От горе се чу шум от хеликоптер, чиито прожектори също бяха насочени към бункера.
Всичко беше изгубено. Разнесе се команда. По металните стъпала на стълбата се спуснаха четирима пазачи. Те без колебание тръгнаха точно към Рейлънд, крачейки по купчините разхвърляни човешки части.
— Добре измислено — усмихна се единият. — После добави заплашително: — Да не си помислил да пробваш пак!
Поведоха го към стълбата без да му разрешат да изрови дрехите си. След като всичко свърши, Рейлънд се разтрепери от студ.
— Как успяхте да ме откриете?
Пазачът му подаде ръка и му помогна да се качи на покрива на клиниката. Той посочи към устройствата, които Рейлънд считаше за прожектори, и каза: