— Какво трябва да направя?
— Как какво? Качвайте се върху Чикуита! Според вас за какво съм я докарала? Тя знае на къде да лети.
Рейлънд се качи и полетяха.
Това бе най-невероятното животно, яздено от човек. Стройно обтекаемо тяло, златист мъх, който към опашката ставаше черен…
Когато Рейлънд се качи на гърба му там долу, на площадката, Дона даде кратка команда. Животното едва чуто замърка, по мускулите на гърба му премина тръпка. То внезапно подскочи и се издигна на стотина метра. Рейлънд не почувства нищо — нито тласък, нито претоварване. Просто изведнъж се оказаха високо в небето. Далече долу Стив видя как дъщерята на Планиращия се прибира в люка на ракетата. Явно Дона нямаше намерение да чака неприятностите. Рейлънд чу рева на двигателите. Ракетата изглеждаше като черна точка в огнената струя на двигателите. Само това, че не се смалява, свидетелстваше, че се издига след него.
Пространственикът се беше издигнал вече на триста метра. Рейлънд, здраво вкопчен в гърба му, не чувстваше насрещния вятър. На североизток се виждаха буреносни облаци. Звездите не се виждаха, закрити от слой перести облаци. Вихри носеха прашния въздух като черни кули. На северната част на Куба вече валеше дъжд.
Рейлънд погледна надолу. Ракетата на Дона не се виждаше. Пространственикът плавно направи завой и се устреми в посока на бурята.
— Не! — изкрещя Рейлънд. — Там не може!
Съществото или не го разбираше, или не желаеше да чуе. То силно мъркаше като котарак и продължаваше да се носи срещу черните облаци.
Стив, както и преди не усещаше движението. Полето на пространственика, каквато и да беше природата му, успокояваше всеки негов атом на тялото и на обкръжаващия го въздушен мехур. Около полето светеше синкав ореол. Полетът беше почти безшумен, въпреки че летяха почти със скоростта на звука.
Невероятно!
Тренираният математически ум на Рейлънд мигновено анализира фактите. Съществото създава около себе си силово поле, нещо като капсула, чиято форма зависи от съпротивлението. В началото имаше обтекаемата форма на капка, а при достигане на звуковата бариера полето стана остро като игла.
Те летяха над океана през леките облаци право срещу фронта на бурята. След няколко минути Рейлънд беше измокрен до кости от ледения дъжд. Интересно! дъждът преминава през капсулата, а въздухът — не. Рифоплъхът жално замяука. И на него не му хареса студената вода, обаче продължи да се носи напред.
Рейлънд не можеше да се ориентира къде се намират. От всички страни имаше само гъсти облаци, ярко пробляскваха мълнии… Най-после пробиха горната граница на облаците и се озоваха на чист въздух. Заливаше ги ослепителна слънчева светлина иззад западния хоризонт.
„Толкова ли сме високо.“ — помисли си Стив. — „И продължаваме да се издигаме!“
Изведнъж го обхвана безмерна радост. Беше направил невъзможното! Вече не беше картотекиран кандидат за охладено местенце в бункера за отпадъци! Отново беше човек!
Дона…
Толкова й е задължен! какво искаше да каже за баща си? Рейлънд отхвърли тази мисъл. Отдаде се на удоволствието от летенето на такава височина. Небето стана черно — толкова бе разреден въздухът тук. Пространственикът продължаваше да се издига. Океанът вече изглеждаше като нарисуван на малка карта.
Дишането на Рейлънд стана по-трудно. Какво става? Полето на пространственика трябва да задържа въздуха. Обаче мъркането на златистото същество премина в суха кашлица, летежът му стана неуверен. Явно раните на бедното създание са виновни. Зверските опити на полковник Готлинг дават своето отражение. Загинали са част от симбиотите, а нали именно фузоритите правеха възможно топлокръвният пространственик да живее в открития космос. въздухът, който те задържаха, все още пълнеше дробовете на Рейлънд. Той го предпазваше от кипване на кръвта, от пронизващия студ и от смъртоносното ултравиолетово лъчение на Слънцето. Въздух все още имаше. Но докога?
— Съвсем скоро ще разбера — тихо прошепна Стив и мрачно се усмихна.
Така и не успя да разбере точно кога изгуби съзнание. почувства, че това ще се случи и толкова.
Той искрено се удиви, че е още жив, докато бавно се съвземаше. Над него се наведе прекрасното лице на Дона Криири и учудването му нарасна.
— Стигнахме ли? — прошепнаха непослушните устни.
— Засега всичко е наред — сериозно отговори момичето. — Но е рано да се радваш, Рейлънд. Опасността не е отминала.
При опита си да стане той заплува из кабината. Дона го бутна обратно в противоускорителното кресло.
— Трябва да се реги… — той млъкна насред думата.
— Не трябва, Стив — меко се усмихна тя. — Вече не трябва. Харесва ли ти твоят кораб?