Рейлънд си спомняше само една единствена среща с Рон Дондъривоу в кабинета на баща си. По онова време Стив беше на осем години, а Дондъривоу беше възрастен човек, студент-дипломант, романтична и загадъчна личност. Но тази среща не би могла да обясни настойчивите въпроси на терапевтите. Всички опити да ги убеди, че не е получавал съобщение от Дондъривоу, се оказаха неуспешни.
Но който и да е Дондъривоу, Рейлънд не би могъл да последва неговият пример. металният обръч ще остане на мястото си дотогава, докато Машината не изпрати сигнал към ключалката да се отвори.
Стив се чудеше дали ще чуе тихото превключване на релето при възпламеняването на обезглавяващия заряд? Дали ще почувства полъха на смъртта?
Отговорът можеше да дойде само по един начин — да отвори вратата и да влезе в чуждото купе.
В коридора имаше десетина врати и Рейлънд бутна най-близката. Неочаквано добил сили, Опорто се отскубна и избяга на няколко крачки.
„Май се съвзе“ — помисли си Стив без особена радост и прекрачи в купето.
Не се случи нищо.
Смутен, Опорто също влезе.
— Стив, този път ни провървя, а?
Рейлънд кимна, без да отговаря, защото на езика му се въртяха доста неприятни думи за човека, подтикнал го да рискува, а след това избягал страхливо.
Първо Стив се огледа. Стаята беше почти толкова голяма, колкото и купе 93. Имаше скромна мебелировка — късо легло, масичка с няколко цветя във вазата, голямо огледало, няколко шкафчета. рейлънд прецени, че тук сигурно живее момиче, и то не е от високопоставените в този вагон. Най-вероятно секретарка или любовница.
От стаята, през малко дървено стъпало, се минаваше през още една врата. Този път Стив не изчака Опорто, а пое дълбоко въздух, задържа дъха си и прекрачи през прага.
Пак не се случи нищо. Само в устата му се появи кисело-соления вкус на кръв — май си беше прехапал устните.
Стъпалата зад вратата се оказаха доста стръмни. Рейлънд помогна на Опорто да слезе, което не беше трудно, защото летящият в тунела вагон беше намалил теглото им до няколко фунта. Те се оказаха в друга стая, също малка и празна.
Но тук мебелите бяха разкошни — в бели и златисти тонове, на малката тоалетна масичка пред кръглото огледало бяха подредени абаносовочерни гребени и четки за коса. Най-вероятно стълбата се използува от прислужницата на стопанката на тази стая, помисли си Стив.
Изведнъж се чу някаква песен. рейлънд изтръпна, но бързо се съвзе и извика:
— Има ли някой тук? Чувате ли? Търся лекар!
Отговор не последва, но и песента не спря. Това беше женски глас, чист и приятен. Явно момичето пееше за собствено удоволствие. От време на време някой куплет се повтаряше, следваше малка пауза, и после нов куплет. На фона на песента, като акомпанимент, се чуваше нещо като чуруликане.
Рейлънд хвърли поглед към Опорто, вдигна рамене и без колебание отвори вратата.
Пред него, като в хубав сън, изплува изумрудено-сребриста стая. По стените бавно плуваха меки зелени светлини. В центъра имаше сребърна вана близо два метра в диаметър, наполовина вградена в пода. От човките на кристални делфини бликаха тънки струйки вода, ароматизирана и топла, падайки в бухналата пяна, от която се подаваха главата, ръцете и коляното на най-прекрасното момиче, което Рейлънд беше виждал.
— М-моля за извинение… — смутен и обезпокоен, Рейлънд успя да каже само това.
Девойката се обърна и го погледна. На влажните и рамене бяха кацнали две… птици. Или не. Само външно приличаха на птици, но бяха направени от метал — пера от най-тънки сребърни нишки, очи от рубин… Металните птици се размърдаха неспокойно и тихо, но враждебно записукаха.
Опорто погледна над рамото на Рейлънд, възкликна сподавено и падна на колене.
— Но… но това е… дъщерята на Планиращия… — той хвана Стив за крака, но веднага го пусна и запълзя към ваната. — Простете, моля Ви! О, моля Ви, не се сърдете, ние не искахме да Ви обезпокоим!