Рейлънд не разказа на Дона колко много му е нужен Дондъривоу на него самия. Той можеше не само да свали нашийника, но и да разсее мъглата, обхванала миналото. Или пък няма да го свали, ако се окаже, че необходимото за тази цел оборудване не е налице. Може да потвърди думите на Анжела…
Ако Дона разбере ужасната истина за Рейлънд… Тя не би го понесла. Дъщерята на Планиращия и седемдесет и пет килограма утилизирано човешко месо! Тогава пропастта между тях ще стане прекалено голяма, за да се преодолее и с най-дълбоки чувства.
Момичето въздъхна.
— Не мога да си обясня защо баща ми още го няма. Повече не можем да чакаме. Ще му изпратя съобщение и тръгваме. В момента би ни достигнал и обикновен радарен лъч. Трябва да се махаме, и то по-далеч. — Тя се усмихна. — Не мисли, че е само заради теб. Ако зарядът избухне вътре в кораба…
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Рейлънд сънува русокосо момиче, което нямаше нито ръце, нито крака. После над него се надвеси усмихващия се Опорто. В ръцете си държеше ултразвукова пила. Земята под краката затрепери…
Стив се събуди.
Трябваха му няколко секунди, за да разкърши схванатото си тяло. В това нямаше нищо странно. Анабиозата помагаше да се преодоляват междупланетните разстояния, но също и не бе лесно да се осъзнаеш след нея. Полетът трябваше да продължи сто и петдесет дни. Дали вече са в края?
Лицето на Дона изразяваше тревога. От товарния отсек се чуваше ръмженето на недоволния пространственик. Рейлънд изстена. При всяко движение се чувстваше така, сякаш има пясък в ставите си. Слава Богу, минималното ускорение на икономичната траектория хофманов тип предпазваше тялото от удари и синини.
— Стивън! — разтърси го момичето.
— Извинявай — промърмори той стреснато и най-после окончателно се събуди. — Какво става?
— Чикуита полудя!
Рейлънд тежко въздъхна и се приближи до прозорчето на товарния отсек. Рифоплъхът отчаяно мяукаше и се мяташе като котка, изпуснала мишка.
— Пристигнахме ли?
— Не, Стив. Още сме далече. Но Чикуита мяука толкова силно, че алармената система се е включила и ме събуди.
Тя млъкна и се заослушва.
Някой чукаше по обшивката на корпуса.
Стив и Дона се спогледаха.
Чукането стана настойчиво и по-силно.
— Я да видим — мрачно каза Рейлънд и се отправи към илюминатора. Нищо не се виждаше. Той отиде до външната врата на въздушния шлюз. На нея имаше прозорец и филтър срещу радиацията. Стив вдигна филтъра и погледна навън.
Към него нетърпеливо гледаше едно напълно човешко лице.
Човек!
Той погледна към Дона.
Не може да бъде!
Човекът беше без скафандър. Загърнат във вехто одеало, той чукаше по вратата с дръжката на дълъг нож.
— Стивън! — извика Дона. — Ами аз го познавам! Това е Куивера! Той докара Чикуита на Земята, за да спаси Дондъривоу. Отвори люка!
— Какво!
— Отвори люка! — повтори тя решително.
— Но нали въздухът…
— Не се безпокой — нетърпеливо го прекъсна тя. — Виж!
Отначало Рейлънд погледна мъжа. Беше слаб, дребен, с лице наполовина скрито в рижа брада. Все пак личеше, че пришълеца от Космоса не е в първа младост. Зад гърба му се виждаше някакъв силует с плавни очертания, обграден от синкаво сияние.
— Пространственик? — кратко попита Стив.
— Разбира се. Вече не се учудвам, че Чикуита е толкова развълнувана. Сигурно е почувствала приближаването на своя събрат. Отваряй люка!
Рейлънд още се колебаеше. Въображението му твърде ясно рисуваше картината на всмукания от вакуума въздух. Нямаше желание да отваря люка.
— Но…
— Те си имат въздушен мехур! Как иначе, според теб, биха оживели?
С усилие на волята Стивън си наложи да превключи клапана. Чу се стържене на метал в метал, клапанът засъска, изравнявайки налягането. Във въздуха се усети някакъв странен, но приятен аромат.
В шлюза бързо влезе човекът, следван от пространственика. Той беше по-голям от Чикуита и малко по-тъмен на цвят. На тюленовата муцуна светеше и пулсираше червен нос. Оглеждайки шлюза с големите си тъмни очи, съществото доволно мъркаше.
— Стой! — заповяда рижият.
Пространственикът чакаше търпеливо да бъде затворен клапана на външната врата. След като приключи, Куивера разреши:
— О’кей, Адам, тичай при приятелката си.
Двете златисти същества закръжиха в тесния шлюз и си говореха на два гласа — единият плътен баритон, другият висок сопран.