— Като деца са — усмихна се Куивера. — Толкова се радват на срещата! — Той свали от главата си нещо, което някога трябва да е било шапка и се поклони. — Госпожо, господине, казвам се Куинатоно Куивера, ваш покорен слуга!
— Здравейте, Куивера — Дона леко се поклони.
— О-о, дъщерята на Планиращия! — с неподправено удоволствие гостът разпозна домакинята си. — Радвам се да ви видя. И вас, сър… Засега не ви знам името.
— Стивън Рейлънд.
Той протегна ръка и скрепиха запознанството си със здраво ръкостискане.
— И ние се радваме на срещата, Куивера, но…
— Какво правя тук? — завърши вместо него въпроса гостът. — Много просто. Адам усети присъствието на Чикуита. — Двете същества висяха неподвижно във въздуха, притиснати едно о друго. При думите на Куинатоно те се обърнаха към хората. — Ние с Адам отдавна ви очакваме. Той има способността да вижда отлично Космоса и успя да забележи нещичко. С негова помощ и аз го забелязах.
— Какво сте видели?
— Преследва ви крайцер на Плана.
Рейлънд инстинктивно посегна към нашийника. Лицето на Дона стана бяло като тебешир. Сигурно генерал Флаймър е засякъл съобщението до Планиращия.
Военните действия в Космоса имаха един изход — по-бързият кораб побеждава по-бавния. Един радарен залп в нашийника на Рейлънд не оставяше съмнения за изхода на евентуалния бой. Да бягат? Крайцерът бързо ще ги настигне. Ако се опитат да се скрият като изключат двигателите, щурманите на крайцера лесно ще изчислят положението им по последната засечена точка. Ако не ги изключат, яркият пламък на дюзите ще бъде прекрасна мишена, която се вижда от милиони километри. Всеки опит за бягство ще предизвика изменение върху екраните на скенерите на крайцера.
След това радарен импулс ще детонира нашийника…
Всички тези мисли преминаха като вихър през съзнанието на Рейлънд.
— На кораба има ли оръжие? — дрезгаво попита Той.
На изсеченото скулесто лице на Куивера се появи нещо като учудване.
— Да се сражаваме против Плана? Не, млади приятелю. Забравете за това. Няма да използваме техните методи. Ще тръгнем по своя път. Просто ще избягаме. Това е. Е, до Рифовете има още доста — няколко милиона километра. Но в края на пътя ни чака свободата. Напълно е възможно и друго. — Той се загледа в ръцете на Рейлънд, хванали железния обръч. — Възможно е да успеете да се избавите от тази дрънкулка.
— Но ние нямаме капсула!
Куивера се подсмихна и кимна към пространствениците.
— А тези?
Нереактивната тяга! Как не се сети веднага! Никакъв прибор на крайцера не би могъл да я регистрира.
— Обаче женската е ранена. Предишният път прекара в открития Космос само няколко минути и едва не загина. Вижте!
Рейлънд разроши с ръка златистия мъх и показа раните — спомен от запознанството на Чикуита с полковник Готлинг.
— Вече са зараснали, Стив — обади се Дона. — Не забравяй, че сме летели четири месеца.
Куивера изведнъж стана неспокоен. Без да обръща внимание на думите на момичето, той се приближи към пространственика. Чикуита рязко се извърна и увисна пред него, като весело мъркаше.
Когато гостът се обърна отново към тях, гласът му беше глух:
— Това са опасни рани, мис Криири. Не предполагах, че ще се отнесете така с нея.
— Но… това не е мое дело!
Куивера поклати глава.
— Много опасни — повтори той. — Не съм сигурен дали някога ще зараснат напълно.
— Значи няма да успеем да избягаме? — унило попита Рейлънд.
— Адам ще ни откара всички. Обещавам. Но трябва да побързаме.
— Не! — твърдо каза Рейлънд.
Дона и Куивера замряха.
— Какво?
— Разберете ме — побърза да обясни Стив. — Тази ракета е оборудвана за мен. За да изследвам нереактивната тяга. Нужни са ми приборите. Нали трябва да разгадаем тайната на нереактивния двигател, по дяволите! Ще се наложи да ги вземем със себе си. Моля ви, не възразявайте. Сам разбирам, че е трудно. И още…
Накрая Куивера се усмихна.
— О’кей, щом искате да се влачим като охлюви. Какво още?
— Искам да сложа нещо запалително на резервоара за гориво. За да не обискират кораба.
За десет минути успяха да натрупат цял куп компютри и друга електроника, батерии и акумулатори, които трябваше да вземат със себе си. Още пет минути отне настройката на часовниковия механизъм на контактното запалително реле, което Рейлънд прикрепи към резервоара. След това мижеха да тръгват на път.
Оказа се, че излизането извън кораба не е по-лесно от скок от потрива на небостъргач. Стив и Дона застанаха на ръба на отворения шлюз. Наоколо трептеше безкрайната пустота на Вселената. Те се почувстваха толкова крехки и бозпомощни! Как можеше човек да оцелее в тази ледена пустиня, пронизвана от светлината на далечните звезди?