— Виждат крайцера. Излъчва ярка инфрачервена светлина.
— Близо ли е? — попита Рейлънд.
— Да, близо е. Планът не е толкова глупав.
— Би трябвало да мислят, че сме загинали. Няма начин да засекат нереактивната тяга на пространствениците.
— Така е — съгласи се Куивера. — Явно считат, че сме избягали със спасителен катер. Единственото място, където има смисъл да сме се отправили, са Рифовете. Планът знае къде се намират те.
Рифоплъховете мяукаха все по-силно. Дона се оглеждаше неспокойно и накрая запита:
— Какво им става?
— Уморени са. Това е разбираемо. Дори и двама, пак им е тежко да мъкнат такъв товар. Затова ще опитат да се скрият някъде.
Куивера показа с ръка, но Рейлънд нищо не видя. Сиянието пречеше. Стив много внимателно се отблъсна и отиде от другата страна на облака. Увисна на една лоза и се вгледа. До него увисна и Куивера.
— Ей там, до ония три звезди, има струпване на Рифове — той показа някъде в черния Космос, но Рейлънд не успя за различи нищо.
Неподвижно увиснали сред ярко светещите листа, Чикуита и Адам бяха устремили големите си тъжни очи някъде в обсипаната с космически прах пустота на Вселената. Рейлънд дълго се взира и накрая поклати глава:
— Нищо не мога да видя.
— И аз нищо не виждах, докато не ми показаха — призна си Куивера.
— Дори това да е Риф — бавно и със съмнение в гласа проговори Рейлънд, — и дори да се доберем до него, защо крайцерът на Плана да не може да ни последва?
— Може, разбира се. Обаче Рифовете са обкръжени от много по-голям облак, рояците фузорити ще пречат на локаторите и радарите. Големите късове ще забавят крайцера. Даже при невнимание могат да пострадат. Но мисля, че това няма да ги спре.
— Тогава?
— Рейлънд, просто нямаме избор! Рифовете са единственият ни шанс. Не ни остава нищо друго, освен да го опитаме.
Летяха дълго. Рейлънд нямаше часовник и му бе трудно да определи точно колко са летели. Целта и преследвачите оставаха невидими. Единствените ориентири бяха звездите. Но до тях имаше огромно разстояние, несъизмеримо със скоростта на пространствениците. Адам и Чикуита като че ли си играеха, като грациозно се провираха между лианите и от време на време с доволно мъркане си търкаха носовете. Рейлънд започна да нервничи по този повод. Куивера го увери, че не отстъпват по скорост на крайцера, независимо че влачеха дълга опашка от апарати извън облака.
— Между другото, вече пристигнахме — неочаквано каза той.
Рейлънд отново се загледа в безбрежния Космос, търсейки мястото. И този път не успя да види нищо. Беше увиснал почти на границата на облака, но виждаше само сини гиганти, червени джуджета, спирални мъглявини…
Изведнъж, сякаш от нищото, отпред изникна Риф.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Отначало беше само мъгляво петънце. После порасна във величествено, плаващо в пространството кълбо, инкрустирано с ярки цветове.
Пространствениците се приближиха плътно до Рифа и забавиха скоростта на полета. Рейлънд видя бодливи дървета от кристален въглерод — диаманти! Те светеха със собствена преливаща се светлина. Странни шуплести образувания, напомнящи човешки мозък, излъчваха синя и виолетова светлина. Те стояха в улеите на прозрачнобял пясък сред замрелите дървета с ярки метални листа.
За Дона и Стив това бе вълшебна, приказна страна. Куивера гледаше на всичко с обигран професионален поглед. След известно време той каза:
— Не е много подходящо за скривалище, въпреки че твърдата повърхност може и да стане. В по-голямата си част Рифовете са почти празни отвътре. Там микроорганизмите са измрели.
Рейлънд кимна с разбиране.
— Очевидно организмите от външния слой поглъщат всичкия водород, който попада тук. Тези, които са по-дълбоко, умират от глад.
— Ето подходяща пещера! — радостно възкликна Куивера. — Дали е празна! Впрочем, това не е сигурно… Рифовете нямат силно поле, въздухът трябва да се задържа изкуствено. Това правят пространствениците и микроскопичните живи клетки, които изграждат самите Рифове. Всеки Риф е особен жив свят и не знам с какво точно можем да се сблъскаме тук. Въздухът може да се задържа и от една трета, много неприятна сила. — Той вдигна ръка. — Стоп! Трябва да проверим.
Кълбото от светещи скъпоценни камъни беше съвсем близо.
— Виждате ли? Чикуита влиза в атмосферата на Рифа. Сега ни тегли Адам, а тя следи за въздуха.
Чикуита се устреми напред, а Адам увисна неподвижно.
— Мислих си за това — обади се Рейлънд. — Когато две сфери се срещат, налягането на въздуха трябва да ги отблъсква.