Или докато обръчът не се взриви и не го дари с вечен покой.
Дните минаваха един след друг.
Стив и Дона чувстваха странна неловкост от присъствието на другия. Момичето дори започна да го избягва.
Рейлънд едва разпознаваше в нея самоуверената дъщеря на Планиращия, с нейните гълъби на мира и неизменната охрана, готова да се притече на помощ при първото повикване. Дона стана по-спокойна, дори изглеждаше по-млада. Тя често си спомняше за баща си. Рейлънд за първи път помисли за тази полубожествена личност като за обикновен човек.
— Не можехме да го чакаме, Стив! — отново и отново повтаряше момичето. — И все пак… по-добре да бяхме почакали…
Той питаше за причината, поради която се налагаше Планиращия да се крие от Машината, но получаваше същия отговор, тоест никакъв. Самата тя не разбираше, но бе сигурна, че ключът към всичко е нереактивния двигател.
Само по себе си това караше Стивън да се връща към прекъснатата си работа. Но само мислено. Въпреки че бяха донесли цял куп апаратура, за работа бяха нужни ред и място, а на тесния Риф нямаше нито едното, нито другото.
Живееха на своя необитаем остров, като се прехранваха с плодове от лиани и с малки летящи същества, които ловяха с мрежа. Рейлънд се ужасяваше при мисълта колко радиация са принудени да поглъщат. Но беше сит. Освен това те не са първите, които се прехранват с такава храна. Напълно е възможно излъчването да има чисто светлинен характер или някаква разновидност на биолуминисценцията, подобна на фосфорицирането при светулките.
Рейлънд отново и отново се връщаше на темата за това как генерал Флаймър и сподвижниците му са успели да вземат властта на Машината. Дона отговаряше както преди, но този въпрос бе непонятен за събеседника й.
— Не знам, Стив. Всичко е свързано по някакъв начин с нереактивната тяга. Баща ми казва, че създаването на такъв двигател е одобрено от него като част от първоначалния План, заложен в Машината. След като научил за пространствениците, той започнал да полага усилия за изучаването на този феномен. Но се натъкнал на фанатична съпротива от страна на хора като Флаймър. Все още не съм разбрала причината за тази опозиция. Според мен причината е по-основателна от тази да седнат в креслото на баща ми. Научили са се по някакъв начин да манипулират Машината, взели са я под свой контрол. Но аз вярвам, че ще успеем да спасим и баща ми, и Машината, и Плана на Човека, ако разгадаем тайната на придвижването на пространствениците.
Рейлънд започва да сглобява и настройва апаратурата, която бяха взели от ракетата. Но мъглата в мозъка му стана още по-гъста. Той с часове седеше пред клавиатурата на компютъра и не можеше да се сети как да подходи към проблема по друг начин, освен този, разработен под ръководството на генерал Флаймър. Честно казано, не считаше че провала на Груповата Атака е резултат само на саботажа на генерала. Освен това на крехкия Риф беше трудно да направи нещо повече. Дори ако има чертеж на нереактивен двигател, как би могъл да го сглоби без инструменти и нужните детайли?
Той изостави безплодните си напъни да сътвори каквото и да е.
Минаваха дни, седмици. Чикуита, все още развълнувана, летеше из крехката атмосфера на техния малък свят. Стив и Дона не притежаваха способността на Куивера да долавят всеки оттенък в настроението на пространствениците, но безпокойството на Чикуита беше повече от очевидно. Обаче каква бе причината за него? Крайцерът на Плана? Или някаква друга, по-близка опасност?
Дона ставаше все по-тъжна. Един ден се скараха за дреболия и тя се разрида. Рейлънд се опита да я утеши, а тя се притисна към него и зашепна:
— Извинявай, Стив. Това е защото съм свикнала на удобства. Слуги, чисти дрехи, готова храна… власт. А сега…
Момичето вдигна към него обляното си в сълзи лице. Той рязко я отблъсна. В него бушуваха чувства, които не можеше да обясни и не бе в състояние да им се съпротивлява. Дойде неговият ред да се мръщи и дразни. Без да съзнава, Стивън Рейндъл стана арена на битката между здравия разум от една страна и растящата в него любов към Дона от друга.
Сънят му стана неспокоен. Сънува, че седи в кабинета си. В същият кабинет, който се намираше на няколко километра под земята, някъде сред лабиринта от тунели, където работеха операторите по обслужването на Машината. На вратата се почука. Той отвори на Анжела… Но не беше тя. На прага стоеше Дона Криири, облечена в бяла престилка с емблемата на медицинска сестра от банките за органи. Ръцете й бяха заети с поднос с кафе и сандвичи. Като видя Стивън, тя хвърли подноса и се развика:
— Дондъривоу! Това е Дондъривоу!
Той искаше да й каже, че греши, че името му е Стивън Рейлънд. Изведнъж се оказа вързан върху леглото в кабинета на терапевтите. Дона, все още с бялата престилка, се бе навела над него с тънък скалпел в дясната ръка.