— Кажете ни как да построим нереактивен двигател! — шепнеше тя с астматичния глас на доктор Трейл. — Кажете! Кажете!
Той знаеше, искаше да каже, но железният нашийник го душеше и не му разрешаваше да произнесе нито дума. Но дори да можеше да говори, Дона не би му разрешила…
Сега носеше на главата си радарен шлем и насмешливо заговори с гласа на генерал Флаймър:
— Едно движение, Рейлънд. Едно докосване на бутона на радара и скъпоценната ти тайна отива в небитието заедно с теб!
Под шлема се виждаха вълните руси къдрици на Анжела. Нашийникът избухна…
Той се събуди с вик, жадно ловеше въздух като риба, попаднала на брега.
— Какъв кошмар!
Ръката му неволно посегна и докосна обръча на врата.
Не, не беше сън. Нашийникът сигурно всеки момент ще се взриви. Рейлънд физически усещаше пулсирането, което все повече и повече стягаше гърлото му. Дори му се струваше, че дочува равномерно тиктакане.
— Не! — изкрещя той и скочи от импровизираното легло, оплетено от лиани. — Не! Не!
В помещението връхлетя Дона. Ужасът, изписан на лицето, накара Стив мигновено да забрави за въображаемите си проблеми.
— Какво става? — сурово попита той.
— Стив… Чикуита… Отишла е навътре в лабиринта, където не сме ходили до сега. Там…
Тя млъкна. Не беше в състояние да се доизкаже. Зад нея жално мяукаше пространственикът.
Гърбът на Чикуита представляваше ужасно зрелище. Разкъсаната плът беше покрита със златиста слуз. Виждаше се следа от огромен остър шип.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
В пълнителя на пистолета имаше четири патрона. Рейлънд провери за последен път оръжието, благодари на Куивера за предвидливостта и тръгна надолу по коридорите. Не каза нищо на Дона. Просто не знаеше какво да й каже.
Значи така. Някъде във вътрешността на Рифа се бе притаил пиропод.
Стана му трудно да диша, гърлото му бе пресъхнало.
Пироподът е обитател на открития Космос. Доколкото можеше да си спомни, формата му беше като на земно влечуго. Куивера се оказа прав. Раните на Чикуита превръщаха предположенията в сериозна реалност.
Отиде до разклонението и вдигна от пода светещия кристал, след което тръгна наслуки по един от коридорите. Към края стана толкова тесен, че Рейлънд едва се промъкна. От тавана се отрониха малки парченца. Явно тук отдавна никой не е минавал.
Той тръгна назад, стигна отново до разклонението и пое по друг тунел. Оказа се по-дълъг, но също така пуст. Придвижването в условия на безтегловност беше трудно. Тесните коридори пречеха на подскоците.
Рейлънд застана пред ново разклонение, от което тръгваха два огромни, тъмни и безмълвни тунела. Във въздуха се появи някаква кисела миризма като от горящ прах. Входът на единият тунел бе отбелязан с дълга и дълбока драскотина. Без да се замисля, Рейлънд избра него. Почти веднага попадна в неголяма зала. Застана на входа и се вгледа в тъмното. Кристалът хвърляше само бледа светлина.
Залата беше почти сферична. Оказа се невъзможно да разгледа добре отсрещната страна. Там имаше ниша, в която лежеше нещо. Рейлънд се приближи много внимателно.
Залата представляваше ужасяваща гробница, изпълнена с костите на неведоми животински видове. Известно време оглежда странните останки, после направи още няколко внимателни стъпки.
Тишина. Никакво движение.
Белите кости изглеждаха като полирани и блещукаха на бледата светлина на „факлата“. Тишина. Само кръвта пулсира в слепоочията.
В Космоса имаше други мерки за времето. И костите, и следата на стената ще изглеждат по същия начин дори след един милион години. Пещерата отдавна е необитаема.
Той се обърна да си ходи.
В този момент зад гърба му се разнесе див рев.
Фактът, че размера на залата не може да се сравнява с междупланетните пространства, спаси Рейлънд от мигновена смърт. Живата ракета нямаше възможност да се разгъне както трябва. Изпънат в почти цялата си дължина, пироподът застана пред него с цялата си зловеща красота.
Беше огромен екземпляр, по-дълъг от кон. Тялото му приличаше на извиващ се червей, покрит с блестящи бронирани плочи. В предния край бяха разположени смъртоносния шип и единственото око, окачено на дълъг израстък и приличащо на огромно огледало.
Чудовището атакува с грохота на излитаща ракета. Без да губи самообладание, Стив стреля. Отблъснат назад от изстрела, той полетя към стената. През рева на животното успя да чу звъна и свистенето на рикоширалия куршум.