Пироподът не възнамеряваше да се разгъва за нова атака.
Опашката!
Още по-страшно оръжие. От нея излизаше бял пламък, който придвижваше животното в Космоса и можеше да изпепели мигновено всеки противник. Рейлънд успя да отскочи, само в крака почувства ужасна болка. Удари се в стената, извъртя се като опитен плувец и стреля — еди, два, три пъти!
В пълнителя вече нямаше нищо. Но един от куршумите бе попаднал в целта. Той проби роговицата и окото на съществото се взриви. Ослепен, пироподът се понесе из пещерата като фойерверк, удряше се в стените, отскачаше, отново се устремяваше напред. Пламъкът облиза стената в опасна близост до Рейлънд.
Ревът на двигателя вече се чуваше по коридора. Започна да отслабва, да се отдалечава. По-тихо, все по-тихо…
Зашеметен от удара в стената, Рейлънд се опитваше да си поеме дъх. Опърленият крак го болеше нетърпимо, всеки мускул на тялото му трепереше от напрежение. Но нямаше време за губене. Дона остана горе!
Той изскочи в коридора и се понесе по тъмните тунели. Опитваше се да се вглежда в тъмнината, за да може да запази поне главата си от удари. Добре, че тунелът беше къс. След няколко минути, които му се сториха безкрайни, в далечината се появи светлина. Зави по следващия коридор и видя Дона.
Жива!
В ръката й имаше сноп лиани от светещи фузорити.
— Стив! Слава Богу!
Тя му подаде края на лианите. Той го хвана и се притегли по-близо.
— Пиропода! Къде е?
— Отлетя. Мина покрай мен.
Рейлънд почувства страхотна умора.
— Скрил се е в миша дупка. Мисля, че го уцелих в окото.
— Поне летеше като сляп. Стив…
Очите й бяха пълни със сълзи.
Той не разбра веднага за какво става дума и се зае да я ободрява:
— Не се притеснявай. Няма да се върне, нали сама каза, че…
— Стив… Мисля, че Чикуита умира…
Тя се разрида. Рейлънд неловка я докосна по рамото.
— Бедната… Поне отмъстихме за нея!
— Какви ги говориш? Забрави ли, че ако тя умре, ние също ще загинем без въздух? Какво ще стане с нас, Стив?
Чикуита лежеше неподвижно в малката пещера, оплетена от лиани. От време на време неспокойно пъшкаше от силната болка. Козината изгуби блясъка си. Носът й престана да свети, стана черен и хладен. Рейлънд докосна челото на съществото. Беше горещо. Може би има температура. Чикуита бавно го близна с черния си език — единственото усилие, на което беше способна.
— Мисля, че не можем да й помогнем с нищо — бавно каза Рейлънд.
— Като че ли светлината й пречи — предположи Дона, все още хлипайки.
— Добре. Поне това можем да направим за нея.
Да се затъмни помещението в този блещукащ свят се оказа трудна работа. След дълго търсене успяха да намерят растения, които почти не светеха. Работиха, докато пещерата не се превърна в сумрачна хралупа. В очите на Чикуита се четеше слаба благодарност. Обаче видът й беше много отпаднал. Оставиха я сама и излязоха на повърхността.
Пълната безпомощност ги побъркваше. Рейлънд се усамоти до входа на пещерата и се загледа в звездите. Някъде там бяха Рифовете. Невидими, но реални. Истинските Рифове, където живееха тези, които бяха успели да се отскубнат от властта на Плана. Там живееше и Рон Дондъривоу — човекът, родил се в Космоса, бивш пленник на Земята, носил нашийник, но успял да се избави от него…
Но беше ли той някакъв свръхчовек? И ще успее ли да свали неговия нашийник тук, на Рифа, без сложното хирургическо оборудване от банките за органи? Ще може ли да запълни пропастта, отделяща го от миналото? Или ще потвърди разказа на Анжела?
Би трябвало Куивера отдавна да е стигнал до основния Риф. Може би вече са тръгнали насам и след ден-два ще пристигнат и ще ги намерят?
По-скоро ще намерят труповете им.
Дните се нижеха един след друг.
Чикуита беше все още жива, макар че линееше с всеки изминат ден. Въпреки че понятието „ден“ на Рифа е относително. Рейлънд нямаше часовник. Успя след упорито търсене да открие в небето звездата Алгол. Тя изменяше яркостта си през точно определен период от време, който Стив откри в един справочник. Опита се по този начин да води някакъв отчет на изминалото време. Дона възрази:
— Това няма да помогне, Стив. И без друго не знаеш кога трябва да сработи детонаторът.
Момичето сякаш четеше и мислите, които той сам не осъзнаваше. Да, подсъзнателно Рейлънд броеше миговете от тази една година, която представляваше максималният срок, след който следва взривяване на осемте грама експлозив в нашийника.
Може би Чикуита ще оживее. Може би крайцерът няма да ги забележи. Обаче от обръча-убиец няма как да се отърве. Може да избягаш от радара на крайцера, може да достигнеш Рифовете, може дари да се криеш от свръхмощния импулс, който Машината ще изпрати през цялата Слънчева система. Обаче не можеш за изключиш часовниковия механизъм, който отброява секундите безжалостно, неумолимо…