Рейлънд щателно възстанови всички събития и опирайки се на наблюденията върху циклите на Алгол реши, че половината от тази една година е изминала.
Чикуита изглеждаше много зле. Раната от шипа на пиропода започна да зараства, но температурата й не спадаше. Изглежда я измъчваше жажда, но тя отказваше да пие. Болката не я оставяше на мира. Тя едва се движеше. Само тихото мяукане се дочуваше от полутъмната пещера.
накрая Рейлънд взе решение и се отправи към повърхността, твърдо решен да го изпълни. След няколко секунди Дона го последва.
— Какво си намисли? — рязко попита тя.
Той замря над апаратурата, донесена от ракетата. Възнамеряваше да я използва със съвсем друга цел.
— Как е Чикуита? — поинтересува се Стив, без да отговаря на въпроса и без да вдига глава от заниманието си.
— Попитах те какво си намислил?
Той я погледна право в очите.
— Искам да сглобя предавател и ако успея, да се свържа с Куивера.
— Искаш да кажеш с крайцера на Плана? — прекъсна го момичето.
— Защо не? — решително заяви той. — Планът на Човека е достатъчно благоразумен. Ако се предадем, ще ни вземат на борда. Не е по-лошо от смърт във вакуума.
— Няма да те пусна!
— Как, по дяволите, смееш да ми заповядваш?! — избухна Стив в пристъп на гняв.
Тя притисна показалеца си към устните му.
— Не викай. Не ми се карай. Все едно, няма да те пусна. Пък и ми се струва, че вече е късно.
На Рейлънд му трябваха няколко секунди, за да схване мисълта й.
— Чикуита?
Остави я навън и стремително полетя към умиращия пространственик. Чикуита вече не реагираше на околните дразнители. Коремът й беше надут като на гладуващо дете, ако това изобщо се случва с космически същества. Останалото тяло беше още по-изсъхнало и набръчкано. Заприлича на гладно дете от разказите за древните суши в Източните страни. Коремът едва забележимо се вдигаше и спускаше и в такт с дишането.
В гърлото му застана камък. Рейлънд постоя една минута до създанието, после протегна ръка…
И я отпусна.
Край. Чикуита престана да диша.
Стив машинално погали потъмнелия златист мъх на шията. Да, тя умря. Каквито и тайни да криеше метаболизмът на извънземният живот, смъртта беше несъмнена.
А сега? Колко дълго ще се задържи полето, което им осигурява въздух?
Рейлънд нямаше представа за това. Биолуминисценцията се наблюдава няколко часа след смъртта на организма. Дали двата ефекта си приличат? Най-вероятно не. Неразбираемата сила, която позволява на пространственика да се придвижва, едва ли има някаква връзка със зеленикавото сияние на въздушния мехур. Може да изчезне всеки момент и тогава ще загинат във взрива на мехура.
— Хайде да отидем горе, Стив — помоли Дона, която бе влязла безшумно. — Там се виждат звездите…
Малкият кух Риф бавно се въртеше. Това сигурно се дължеше на някаква предсмъртна тръпка на пространственика. От входа на пещерата пред тях се откри цялото звездно великолепие на Вселената. Дори Слънцето — далечна жълта звезда — се показа през мрежата от лиани.
— Слънцето — прошепна Рейлънд. — Не сме отишли чак толкова далече…
После той различи всички главни съзвездия, изглеждащи малко различно, обсипани с допълнителни звездички и космически прах: могъщият Орион, скупчените Плеяди, широкият сребрист ръкав на Млечния път. Това е тя, горчиво помисли Рейлънд. Новата империя, която исках да завоювам за човечеството. но загубих.
Изпитваше някаква странна умиротвореност. Все още са живи. Само това му се струваше неизмеримо богатство. Смъртта на Чикуита ги лиши от последните надежди, но направи всяка секунда живот скъпоценна. Тези мигове бяха истинска наслада.
Рейлънд висеше неподвижно, хванат за рубинов израстък на един космически кристал. С другата ръка държеше момичето. Тя тихичко го питаше нещо, той отговаряше. После обратно…
Не споменаваха само една тема — висящият на конец собствен живот.
— Баща ми сигурно е още на Земята — шепнеше Дона. — Не е получил съобщението ми. Иначе щеше да ни настигне. Той винаги е бил много зает и заради това не го обичах… Ах, Стив, сега толкова съжалявам!
— Сигурно не помниш… Ти беше във ваната, а аз случайно нахълтах и ужасно се смутих. Сигурно и на теб ти е станало неудобно… Не, не, ти изобщо не се смути.Имаше своите гълъби на Мира, които нападнаха… как му беше името… а, да, Опорто!
Колко странно е всичко, помисли Стив. Беше забравил името на човека, който му е бил най-близък в продължение на много години.