Това като че ли разтревожи момичето, но не много. Тя не извика, а само спря да пее и тихо произнесе:
— Охрана!
Наблизо сигурно имаше микрофон, защото отвън веднага се чу шум. Освен това металните гълъби излетяха от раменете й и се нахвърлиха върху лежащия Опорто. Острите им клюнове разкъсаха дрехите му, а крилата им режеха като бръсначи. В този момент втора врата се отвори с трясък и в стаята се втурнаха четири жени от охраната на Планиращия в сини униформи.
ВТОРА ГЛАВА
През последните три години смъртта постоянно дебнеше около Стивън Рейлънд. Отначало тя беше облечена в спретната бяла престилка на доктор Трейл — дебел и плешив, главен терапевт, шепнеше с неговия тих астматичен глас, заплашващ хиляди пъти да го прати в банките за органи, ако не си спомни какво е съдържало съобщението от Рон Дондъривоу, ако не отговори правилно на безсмислените въпроси, които не означаваха нищо за Стив: какво е това пространственик, рифове в Космоса, нереактивна тяга…
После смъртта започна да приема други образи — замаскирани радари, офицерски шлем с радарни антени… Стив беше свикнал с мисълта за смъртта.
Но тези жени бяха въоръжени с огнестрелно оръжие. Странно. Много странно. Това означаваше, че дъщерята на Планиращия може да бъде застрашена и от други, а не само от Опове като него. Нима и обикновените граждани можеха да представляват някаква заплаха за Плана?
На този въпрос Стив не можеше да си отговори.
Опорто жално стенеше, докато птиците го кълцаха. Охраната се приближи към Стив с насочено оръжие.
— Спрете!
Тази дума беше достатъчна. И жените, и птиците замряха. Момичето изтри пяната от лицето си, за да може да вижда по-добре, и спокойните й сиво-зелени очи се спряха на Рейлънд. Той почти спря да диша.
В напълно изолирания лагер на север нямаше жени, даже списания с жени нямаше. Изведнъж Стив се оказа в компанията на най-красивото момиче, и то в банята й!
Тя направи още един неволен жест с ръка, докосвайки фината си шия. Стив изпусна въздуха на пресекулки. Едва ли можеше да се разчита, че момичето не е забелязало какъв потресаващ ефект предизвика върху неканения си гост. Но, въпреки това, тя явно се чувствуваше съвсем свободно, и попита по-скоро от вежливост, отколкото от любопитство:
— Какво обичате?
Рейлънд прочисти гърлото си.
— Моят приятел има нужда от лекар — каза той, намерил сили най-после да се обърне.
Първата от четирите жени се засмя гръмко. Тя бе висока брюнетка с мощна фигура. Би могла да бъде доста съблазнителна, ако я намалят с по десет процента и в трите измерения. Гласът й за малко не попадаше в диапазона на баритона.
— Да вървим, Оп — каза тя. — Ще се погрижим и за теб, и за приятелят ти.
Момичето във ваната ленива помръдна, плесна с ръка върху пяната и докато наблюдаваше движението на концентричните вълни, тихо произнесе:
— Болният заведете при лекаря, сержант. Другият оставете тук.
— Но, госпожице…
— Сержант… — повтори нежното гласче, без ни най-малко да повиши тон.
Пазачката побледня видимо. Посочи на подчинените си към Опорто, застана до вратата и излезе последна, след като бяха извлекли дребосъка навън. Малко преди да затвори вратата, тя погледна Стив с поглед, пълен с ненавист и презрение.
Гълъбите описаха абсолютно правилни окръжности във въздуха и се върнаха върху раменете на стопанката си. Рубиновите им очи гледаха втренчено към Рейлънд през цялото време, но след малко започнаха пак да гукат.
— Вие сте от хората с железни нашийници, нали? — внезапно попита момичето, прекъсвайки неловкото мълчание.
— Да. Аз съм Опасен.
— Никога до сега не съм разговаряла с човек, носещ на врата си обръч — замислено проговори тя. — Нали нямате нищо против да поговорим?
Стив кимна.
— Казвам се Дона Криири. Планиращият е мой баща.
— Знам.
На Рейлънд страшно му се прииска да захвърли робата си и да скочи във ваната при момичето.
Тя продължаваше да го гледа мълчаливо.
— Може би, баща Ви… — продума Стив. — Искам да кажа… нямам нищо напротив… но…
— Отлично! — тя леко се премести, за да го вижда по-добре. Мехурчетата на пяната се пукаха с тихо шипене. — Страхувах се, че няма да се съгласите. Как се казвате?
Рейлънд разкопча яката и разтвори горната част на дрехата си. Видя се метална плочка.
— Стив Рейлънд — прочете момичето червените букви, като се взираше. — Слушайте, вече някъде съм срещала това име. Лекар ли сте? Не? Пилот?
— Математик съм, мис Криири.
— Ами да, точно така! — възкликна тя. — Вашата папка беше върху бюрото на баща ми. Видях я сутринта, когато тръгвахме от Копенхаген.