— Гълъбите на Мира… Баща ми измисли това име. Той казваше: „Ако ненавиждаш черното, наречи го бяло и веднага ще го обикнеш“. Затова нарече тези машини за убийство „гълъби на Мира“. Той винаги подчертаваше, че е първият ръководител на човечеството, който няма нужда от телохранители. А как да възприемам моите гълъби и неговите ястреби?
— Ако знаеш какво преживях, когато те видях в клетката на пространственика! Вярно, трудно е да различиш мъж от жена, когато са облечени в скафандър, и действах малко грубо… Дори гълъбите не ми помогнаха да те позная веднага. Ами неочакваното ти появяване в „Рая“, когато бях изгубил всякаква надежда? Ти ме спаси…
— О, Стив!
Тя нежно го хвана за ръката, но той се дръпна и възкликна изумено:
— Дона, все още сме живи!
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Удивени се гледаха един друг, защото това беше невероятно. Окръжаващият ги малък свят на Рифа оставаше цял и невредим.
— Но Чикуита отдавна умря!
— Без съмнение. Нищо не разбирам.
Рейлънд тревожно се огледа. Дона го хвана за ръката.
— Виж! Ей там! Какво е това?
В края на Рифа нещо беззвучно избухна. Малкото облаче мъгла отлетя. Колония полуриби-полуптици, плетеница от фузоритни лози и струпване на „плодове“, потопени сякаш в течно злато — всичко това бе отместено встрани, след което се възстанови предишния покой.
Въздушният мехур промени границите си. Единият край на малкия им свят изгуби част от въздуха си. Една безкрайна секунда Рейлънд седеше на тръни — струваше му се, че непонятните сили, които досега удържаха въздуха около Рифа, са започнали да отхлабват хватката.
Дона с ужас се притисна към него.
— Чакай малко, Дона, нещо не пасва — прошепна той. — Ако полето престане да действа, това ще стане веднага и напълно.
— Тогава какво става?
— Да отидем да видим.
Хванати за ръце, те се понесоха към пространственика. По-бързо! По-бързо! В мозъка на Рейлънд върлуваше кошмарно видение — техният свят загива, всички светове загиват, цялата Вселена загива, и то само защото той не може да изобрети нереактивен двигател.
Те застинаха, хванати за бледосветещите лози. В зеленикавият полумрак лежеше мъртвата Чикуита. Козината й бе станала съвсем тъмна. Да, нямаше грешка — тя бе умряла.
Но до нея…
До нея нещо се движеше! Мъркаше и се издигаше във въздуха! И полетя право към тях. Една малка играчка редом с мъртвата Чикуита.
Малък пространственик! Детенце!
Червеният му нос пулсираше, огромните влажни очи дружелюбно гледаха към хората.
— Ей, мъник — извика момичето и протегна ръка. Малчуганът веднага я близна с дългия си черен език.
— Гледай! — едва проговори поразеният Рейлънд.
Още едно малко тюленоподобно същество, и още едно, и още… Сякаш бяха цяла дузина. Те танцуваха във въздуха около Стив и Дона и ги бутаха с носовете си, които смешно пулсираха в червено, розово, пурпурно и оранжево.
Преброяването на игривите като живак фигури се оказа трудна задача. Бяха осем. Осем малки пространственика, весели като котенца.
Дали се бяха родили след смъртта на майка си? Или преди това? Това не можеше да се изясни. Рейлънд нямаше намерение да се занимава с този въпрос сега.
— Слава Богу! — прошепна Дона, когато изнесоха едно от децата на светло, за да го разгледат по-добре.
— Слава, слава — промърмори Рейлънд. — Виж, те се раждат напълно оформени, като възрастни. Значи са в състояние да задържат атмосферата и да създават нереактивна тяга. За наше щастие. Въпреки че… — той си спомни за малкия взрив в края на Рифа. — Ще се наложи малко да потренират.
Изведнъж млъкна, гледайки с разширени очи зад гърба на момичето. Тя се обърна.
— Ракетата на Плана! — извика Дона.
— Не! — каза Рейлънд и подскочи високо, за да види по-добре. — Не виждаш ли? Прекалено е малко! И твърде близо!Това е пространственик. Куивера се върна! Има и още някой… Дондъривоу!
Рон Дондъривоу беше при тях! Гигант, висок почти два метра, със загоряло лице и блестящи сини очи.
Възрастният пространственик ловко се вмъкна във въздушния мехур на Рифа. Дондъривоу ловко скочи от гърба му.
— Дона! — възкликна той и я хвана за ръката.
— Рон!
Тя увисна на врата на легендарния герой и притисна буза до бронзовото му лице.
— Рон, това Стивън Рейлънд, мой приятел.
— Аз ви помня — прошепна Рейлънд. — Бях кадет в Технокорпуса, осемгодишен. А вие бяхте студент по медицина, носехте нашийник, защото хората ви се бяха обявили против Плана.
Гигантът гръмко се разсмя и му стисна ръката. Протърканата кожена яка леко се отвори и Рейлънд видя някаква метална верижка. Но не беше нашийник.