— Знаех си аз, знаех си, мистър Планиращ, знаех си, че Флаймър е просто един предател, на когото е провървяло! — в гласа му звучеше искрена радост. — Сега той ще си получи заслуженото. Всеки човек с малко здрав разум в главата би разбрал, че нереактивната тяга трябва да се създаде! Радвам се първи да ви поздравя, сър! — И той здраво стисна ръката на Планиращия, след което се обърна към Стив. — И вас, мистър Рейлънд. Специалната секция на Машината на борда на крайцера е завършила предварителната оценка на изобретението ви и е предала съобщения на основния комплекс на Земята. Предупредила е за необходимостта да се подготви Плана за преминаване към втора степен. Свободата и богатството на Космоса ще направи днешните строги мерки за безопасност ненужни и невъзможни. Като първа практическа стъпка в тази насока Машината изпраща радарен импулс…
Нещо в нашийника изщрака и той се отвори.
Като че ли под въздействието на същия импулс Дона направи крачка напред и се сгуши в обятията на Стив.
Притиснати един до друг, те изплуваха от пещерата във вълшебно блещукащия въздух на малкия Риф. Над тях висеше огромния сив корпус на крайцера на Плана, който вече не беше враг.
Над него блестяха звездите.
Звездите. Безкрайно пространство, което хората някой ден ще покорят. Слънца, безброй слънца. В пространството между тях непрекъснато се раждаше нов водород, както жаждата за свобода непрестанно се възражда в сърцата на хората.
— Милиони, милиарди нови светове… — прошепна Реймънд.
— Които ще бъдат усвоени от нашите деца! — уверено завърши Дона.