— Да, — призна си Стив. — Наистина извърших нещо „не до край“. Имаше едно момиче…
— Стивън, Стивън — с престорена заплаха каза Дона Криири. — Момиче… Мислех, че тия работи стават само в романите.
— И в живота, мис Криири.
Рейлънд почти изцяло се отпусна.
Но изведнъж настроението на дъщерята на Планиращия рязко се промени.
— В делото ви е казано нещо съвсем друго — с леден глас произнесе тя. — Обвиняват ви, че сте укрили информация за някакво устройство, представляващо опасност за Плана на Човека.
— Изобщо не е вярно! — отчаяно запротестира той. — Някой е направил ужасна грешка, независимо от непогрешимостта на Машината. Три години ме обработваха терапевтите в лагера с максимално строг режим. Опитваха се да измъкнат сведения, които никога не съм знаел!
Очите й леко се разшириха, издавайки интереса й.
— И какви сведения искаха от вас?
— От къде да знам — Рейлънд потрепери при спомена от преживяното. — Най-старателно избягваха намеците и ме наказваха при всеки опит да се досетя сам. Бяха ме вързали, забиваха ми електроди и записваха реакциите ми при споменаване на определени думи: пространственик, космически рифове, фузорит, пиропод, нереактивна тяга. Имаше и две имена: Рон Дондъривоу и Даниел Хорък. Като събрах думите и имената в едно цяло, разбрах, че терапевтите са убедени, че този Хорък ми е донесъл някакво съобщение от Дондъривоу, отнасящо се за всичките тези рифове, пироподи, фузорити и най-важното, за нереактивната тяга. Точно това се опитваха да изкопчат от мен — как да се построи нереактивен двигател.
Тя се намръщи отново.
— И какво представлява тази нереактивна тяга?
— Нещо несъществуващо. Нещо, което не може да съществува. Двигателна система, при която няма противодействие. разни откачени изобретатели от триста години насам се опитват да построят такъв двигател, но на всеки е ясно, че ще се наруши Третият закон на Нютон. Не можеш да задвижиш лодката напред, без да буташ водата назад.
Дона кимна сериозно.
— Разбирам. Невъзможно е. Както е невъзможно да направиш нови атоми и нов Космос.
Стив я изгледа съсредоточено.
— Не бих могъл да получа съобщение от хорък или от който и да е. Поне не тогава, когато те си мислят, че се е случило. Оня петък Опорто и телетайпистката бяха при мен през целия ден. работихме до късно, приключвайки документацията за новите тунели. Разреших на Опорто да си тръгне към шест часа вечерта, защото го заболя главата. Телетайпистката излезе с него да донесе кафе и сандвичи. Не беше минал и половин час, когато някой почука на вратата. Мислех, че момичето се връща, но се оказа Полицията на Плана.
— Само че това не е станало в петък — в очите на Дона се появи някакво странно изражение. — Ако се съди по записките в делото, в камерата на предварителна изолация са ви закарали в понеделник, в шест часа вечерта. Излиза, че от вашия разказ липсват три дни.
Рейлънд преглътна с мъка.
— Не може да бъде! Опорто и момичето току-що бяха излезли и…
— Проучила съм делото ви доста подробно — прекъсна го тя. — Абсолютно съм убедена, че арестът е станал в понеделник.
Дона пропусна да каже защо е изучавала делото на Рейлънд. А той, независимо от шокиращата новина, беше почти радостен. Беше научил повече, отколкото се бе надявал.
— Ами… възможно е… — промърмори Стив. — Отначало ме закараха на едно място, някъде под земята, което се наричаше център за отдих, но явно бяха сбъркали името. Терапевтите се сменяха и работеха по цяло денонощие. Изгубих представа и за часове, и за дати. — Той помълча, а после продължи. — И все пак наистина нямам никакво понятие за тази нереактивна двигателна система. Все още съм убеден, че Машината греши.
Дона Криири го погледна с укор и поклати глава.
Рейлънд млъкна. Имаше чувството, че нашийника го стегна по-здраво. Помисли си: „Аз съм луд! Да разговарям така с дъщерята на Планиращия!“
— Мис Криири — почти прошепна Рейлънд. — Аз ви преча и трябва да тръгвам.
Тя се засмя — като че ли някъде отдалече се чу неуловима музика.
— Но аз не ви гоня.
— Но… вие се къпете…
— Предпочитам по време на пътуване със субметрото да съм във вода — много меко го прекъсна Дона. — Така е по-удобно, когато започне втората половина на пътя. — В погледа й за миг проблесна нещо лукаво. — И изобщо не се притеснявайте за това, какво ще каже баща ми. Той управлява света, но над мен няма власт.
И тя се усмихна широко.
Рейлънд също се усмихна, но печално. Девойката нямаше и двадесет години, а вече умееше да използва силата на женския си чар. После погледна металните гълъби на раменете й.