— Не се страхувайте от моите гълъби на мира — тихо каза Дона. — Много съжалявам, че нараниха приятелят ви, но явно са решили, че ме заплашва опасност. Както виждате, намирам се под постоянна защита.
Тя махна с ръка. Стаята се изпълни с тиха музика от невидими тонколони.
— А това… момиче? Каква беше тя?
— Красива — кратко отвърна Стив.
— И опасна!
Той кимна, чувствайки хлад под железния обръч на врата си.
Опасна?
Но това момиче е къде-къде по-опасно за него! Не трябваше да влиза тук! Машината няма да остави това без последствия.
— Разкажете ми за нея. Много ли беше красива?
— Да, сигурно. Поне на мен така ми се струваше. Имаше дълги руси коси. И зелени очи, като вашите. И работеше за тайната полиция. Това, разбира се, не го знаех до самия арест.
Дона се разсмя. Металните гълъби се размърдаха неспокойно.
— Тя ви е предала, Стивън. И вие се страхувате, че аз ще направя същото. Не се бойте! Обещавам да не го правя.
Рейлънд вдигна рамене.
— Предишният път ми провървя — изпратиха ме в лагер. А можех да попадна право в банките за органи.
Дона тръсна глава — за миг се появиха червени отблясъци в косата й.
— При всички случаи сте станали Опасен, нали носите железен нашийник. Можете ли да се избавите от него?
Рейлънд се изсмя. Дона го погледна внимателно.
— Да, вярно, не бива. Прав сте. Но на ваше място, струва ми се, бих намерила начин. Ако бях математик, това би станало за мен просто една нова задача, която трябва да реша.
— Нашийникът е изобретен от полковник Замфиреску — поясни Рейлънд. — Той беше най-добрият инженер в Технокорпуса… докато не го утилизираха…
— Но това е само парче метал, Стивън!
— Да, да, най-здравата легирана стомана в света! Вътре има обезглавяващ заряд, който се задейства от водородна батерийка. Енергията стига за сто години, а аз не мога да чакам толкова. Освен това нашийникът е защитен против опити за отваряне и повреда. Достатъчен е само опит за изпилване… или да се опитате да го отключите… дори да намеря ключ, ако не го завъртя в правилната посока, зарядът ще ме довърши на място. Виждали ли сте как гърми, мис Криири? Аз съм виждал.
Дона въздъхна.
— На ваше място бих избягала.
— Няма да стигнете далеч. Освен това вълните на радара са по-бързи. Но дори и да успеете да избягате някъде на Ледените Светове или на орбитална станция около Меркурий… За тези случаи в нашийника е монтирано реле за време. През определени периоди трябва да се превключва със специално устройство. Ако не го превключите навреме… И никой не знае кога е крайният срок за превключване. Във всеки случай не е повече от една година.
— В такъв случай това трябва да се свали — мъдро отбеляза Дона.
Стив се разсмя.
— Не се смейте, Стивън. В края на краищата това се удаде на Рон Дондъривоу.
— Какво знаете вие за Дондъривоу?
— О-о, съвсем малко. Виждала съм го, когато бях съвсем малка. Помня обръча около шията, а после… видях го пак, но вече без нашийник.
Той я гледаше, без да откъсва очи.
— Значи сте видели Дондъривоу…
Изведнъж на вратата се почука. Рейлънд трепна от неочаквания шум.
— Мис Криири, Планиращият ни изпрати за този Оп.
— Трябва да вървите, Стивън — меко каза девойката.
Тя прошепна нещо, единият от гълъбите излетя от рамото й, описа кръг из стаята, без да изпуска Рейлънд от поглед, докосна летейки врата, която веднага се отвори безшумно.
— Внимавайте — тихо каза Дона. — И не съжалявайте много за Анжела.
— Добре — промърмори Рейлънд и се отправи към вратата. Там го чакаше офицер със злорадо изражение на гранитната си физиономия и каска с радарни антени. Чак когато вратата се затвори зад него, Стив се сети, че не беше споменавал името на момичето, което го предаде — Анжела Цвиг.
Рейлънд беше свикнал цял живот да е под наблюдението на Планиращия. Мъжествено и доброжелателно, лицето на Планиращия го гледаше от стереоплакатите в дома на родителите му, в казармите на Техническия корпус, в класните стаи, на всяко кръстовище, във всяка лаборатория, навсякъде, където му се беше налагало да работи. Той познаваше това лице по-добре от това на баща си. С всички жители на Земята и планетите беше така.
А сега Планиращият седеше срещу него зад масивно писалище, в кресло на въздушна възглавница, вглъбен в четене на разхвърляните по плота книжа.
Изпитвайки безмерна неловкост и смущение, Рейлънд търпеливо чакаше.
Нямаше никаква забележима прилика между Планиращия и дъщеря му. Тя беше чернокоса, привлекателна, с невинно детско лице. Той — скулест, с лъвски черти на лицето и сива коса, късо подстригана във формата на шлем. Върху облегалката на огромното кресло беше застинал стоманеносив ястреб. Но това съвсем не беше украшение. Металните клепачи бавно се отвориха и гранитовите очи се впериха в Рейлънд.