— Никога не си искала да го осъзнаеш, но баща ти беше най-долният, най-долнопробният измамник, когото човечеството е имало нещастието да роди на белия свят. Той си позволи да окраде едно робско дете. Да му задигне няколкото цента, които си беше спестило. Малко го беше грижа какви ги вършеше, но аз трябваше да гледам отстрани как с всеки изминат ден приличаш все повече и повече на него. Спомняш ли си още за това как сложи в сметката на тъкачките строшената совалка?
Марго вдигна очи. На лицето й бе изписано отчаяние.
— Той не беше такъв. Той беше добър и великодушен…
Сумтенето на Травис я прекъсна повторно.
— Той беше добър към теб и към никой друг.
— И аз щях да бъда добра с теб — каза Марго с умоляващ глас.
— Не! — изръмжа гневно Травис. — Ти щеше да ме мразиш, защото нямаше да лъжа и крада всички около мен. Ти щеше да ми натякваш това като слабост.
Марго впери очи в чашата си.
— Но защо тъкмо тя? Защо тъкмо тази кльощава, малка, изхвърлена на улицата развратница? Та тя не можеше дори да си свари чай.
— Много добре знаеш, че не е никаква развратница. Дори когато искаш от нея петдесет хиляди долара откуп. — Очите на Травис заблестяха, спомняйки си за онова време в Англия. — Трябваше да я видиш, когато се запознах с нея — изкаляна до ушите, боязлива, с изпокъсана нощница. Но разговаряща като дама от най-добрите аристократически семейства на Англия. Всяка дума, всяка сричка бяха толкова прецизни. Дори когато плаче, говори така.
— Нима си се оженил за нея заради проклетия й висок стил на говорене? — запита Марго разгневено.
Травис се усмихна замечтано.
— Ожених се за нея заради погледите, с които ме даряваше. Тогава тя ми дава усещането, сякаш съм голям десетина, дори дванадесет стъпки. Харесвам всичко, когато е до мен. Каква радост изпитвам, като гледам как се развива. Тя се е преобразила от едно изплашено малко дете в истинска жена. — Усмивката му стана по-широка. — Тя ми принадлежи изцяло.
Празната чаша от уиски на Марго прелетя през помещението и се разби над главата на Травис в стената.
— Нима мислиш, че мога да стоя спокойно в креслото си и да слушам брътвежите ти за тази жена?
Лицето на Травис доби сурово изражение.
— Няма нужда въобще да ме слушаш. Ще отида горе, ще взема дъщеря си и ще я отнеса в къщи. — В подножието на стълбището той се обърна още веднъж към нея. — Познавам те добре. Знам, че си наследила примера на баща си в мошеническия опит, за да вземеш онова, което искаш да имаш. Понеже Дженифър е останала невредима, този път няма да се обърна към съда. Ала ако се опиташ още веднъж…
Той замлъкна, сякаш думите не му се подчиняваха, разтърка очи. Изведнъж стана ужасно сънлив и заизкачва стълбището като пиян.
Малко след като Травис беше напуснал хотела, разтревожената Рийган се върна в жилището си. Там я очакваше Фаръл.
— Рийган, моля те, трябва да ми кажеш какво се е случило. Нима някой е сторил нещо на дъщеря ти?
— Не — прошепна тя. — Не знам. Не мога да кажа нищо.
— Седни — каза той, като я прегърна — и ми разкажи всичко от игла до конец.
За няколко минути тя му разказа всичко.
— И Травис те е оставил съвсем сама в твоята горест? — попита Фаръл учуден. — Та ти нямаш никаква представа какво става в този миг с дъщеря ти! И му вярваш, че ще я изтръгне от ръцете на бившата си метреса?
— Да — потвърди тя безпомощно. — Травис каза, че…
— Откога се оставяш някой да ти предписва какво да правиш в живота си? Няма ли да е по-добре да си при дъщеря си, а не тук, където не можеш да направиш нищо и не знаеш нищо за нея?
— Да — каза тя твърдо и се надигна от стола си. — Естествено би било по-добре да съм при нея.
— Тогава да вървим. Ние ще тръгнем веднага.
— Ние?
— Да — каза Фаръл и я взе за ръката. — Ние сме приятели, а приятел в нужда се познава.
Едва по-късно, когато вече седяха в двуколката и пътуваха на юг към плантацията на Травис, Рийган осъзна, че не беше казала на никого какво предприема. Тази мисъл я споходи мимоходом, тъй като беше прекалено загрижена за дъщеря си.
Пътуваха дълго без да спират, според Рийган конете едвам се влачеха. Веднъж тя задряма и си удари главата о облегалката. После ненадейно се събуди, когато Фаръл докосна ръката й. Той стоеше на земята, файтонът вече не вървеше.
— Защо спря тук? — попита тя.
Той я свали от капрата и я пусна на земята пред себе си.
— Трябва да си починеш. И трябва да поговорим.
— Да поговорим ли? — отвърна Рийган остро. — Може и по-късно да поговорим, а и нямам нужда от почивка. Опита да се отскубне от него, ала той я държеше здраво за китките.
— Рийган, знаеш ли всъщност колко много те обичам? Знаеше ли, че винаги съм те обичал? Вуйчо ти наистина ми предлагаше пари и аз ги приемах, но щях да се оженя за теб и без тази примамка. Ти си толкова сладка и невинна, толкова миловидна.