Когато Рийган се окопити, се замисли дали Травис съзнаваше в каква история се беше забъркал. Съмняваше се, че мъж като него имаше представа за това какво струваха женските дрехи. Вуйчо Джонатан беше обръщал непрестанно внимание на Рийган върху невероятно високите цени, които се налагало да плаща.
— Мосю Травис осведоми ли се за цената на дрехите?
— Не, мадмоазел, — отговори шивачката удивено. — Той дойде снощи късно в дома ми и каза, че бил чул, че съм най-добрата моделиерка в Ливърпул, и поиска да поръча цялостен гардероб за една млада дама. За цената не сме говорили, но аз останах с впечатлението, че мосю и не се интересува от нея.
Рийган отвори уста да възрази, но само се усмихна. Значи така! Този надут пуяк навярно си въобразяваше, че се намира още в джунглите на Америка! Защо не се пошегува с него, като си поръча цялостен гардероб, за да наблюдава физиономията на Травис когато му представят сметката! Естествено сметката трябва да се направи, преди жените да се заловят с разкрояването на дрехите, защото от шегата й ще загубят единствено те, ако Травис не можеше да плати.
— Откъде да започнем? — попита Рийган със сладък глас и в очите й заблестяха дяволити пламъчета — ще натрие носа на Травис.
— Може би с всекидневните дрехи? — предложи мадам Роза и прибра парчетата плат от леглото.
Часове по-късно обаче цялата история развали настроението на Рийган. Колко жалко, че никога нямаше да носи тези дрехи! Беше подбрала гардероб, който щеше да очарова дори принцеса. Имаше муселинови рокли в безброй цветове, с прелестна гарнитура; бални рокли от сатен и кадифе, рокли за разходки при хубаво и при лошо време; костюм за езда, от който Рийган избухна в смях, тъй като нямаше представа как жената седи на кон; елечета, палта, пардесюта, спенсъри, дамски жакети, нощници, комбинезони и поръбени с дантела долни фусти. Когато приключи с поръчката, всички мостри бяха изчерпани.
Донесоха обяда на поднос и Рийган се зарадва, че срещата приключва, тъй като вече се измори.
— Но ние само положихме основата на вашия гардероб — протестира мадам Роза. — Днес следобед ще пристигне кожухарят с шапкарката, обущаря и ръкавичаря. А на нас ни остава да вземем размерите на мадмоазел за всички дрехи.
— Естествено — прошепна Рийган. — Как можах да забравя?
Докато следобедът минаваше с избора на нови мостри, Рийган престана да се удивява на всичко. Кожухарят донесе парчета от соболеви кожи, хермелин, чинчила, бобър, рис, вълк и ангорска коза. Обущарят взе със себе си разцветки, защото щеше да изработи към всяка рокля и манто чифт меки домашни обувки, които щеше да оцвети в съответствие с дрехите. После обсъди с нея обувките, от които се нуждаеше за езда и разходка, докато шапкарката и мадам Роза съгласуваха шапки и рокли с ръкавичаря.
Когато се здрачи, всички бяха капнали от умора. Рийган изглеждаше най-унило от всички, защото не забравяше, че трудът през този ден ще отиде на вятъра, тъй като вероятно нито един човек на света не можеше да плати всички дрехи, които бяха поръчани днес. Тя каза на мадам Роза, че най-напред трябва да се представят всички сметки, преди да се разкрои дори един модел, и че най-напред трябва да получат парите и после да пристъпят към работата. Шивачката се усмихна любезно и отвърна, че сметките щели да бъдат готови още утре сутринта.
Когато Рийган най-сетне остана сама, тя се строполи в едно кресло, капнала от напрежението на деня и угризения на съвестта. Знаеше от самото начало, че играеше нечестна игра с хората, защото търговците и занаятчиите щяха да бъдат много ядосани, ако узнаеха, че цял ден са работили за този дето духа.
Когато най-сетне дочу тромавите стъпки на Травис по стълбището, тя се почувства твърде угнетена, но за всичко си беше виновна сама. Когато отвори вратата, хвърли по него една обувка и го улучи по рамото.
— Какво значи това? — попита той засмяно. — Мислех си, че поне сега ще се зарадваш малко като ме видиш отново. Та ти винаги се оплакваше, че нямаш никакви дрехи.
— Никога не съм искала от вас да се грижите за моите дрехи. Нямате никакво право да сте мой опекун и да ме вземате със себе си във вашата варварска страна. Няма да отпътувам с вас, разбрахте ли ме? Аз съм англичанка и ще остана в Англия.
— Къде се дянаха тогава твоето семейство и къде се изпокриха твоите приятели? — попита той саркастично. — Загубих още един ден да издирвам къде си живяла досега, но без никакъв успех. Никой не признава, че те е познавал някога. По дяволите! — извика той и прокара длани през косата си. — Що за хора са тези англичани, които с лека ръка отписват дете като теб?